„Българинът трябва да се европеизира, без да изгуби ценното, което той крие в себе си като народна единица, със свой особен облик.“
За българската култура и литература, споделено от видния учен-филолог, писател и публицист проф. д-р Константин Гълъбов (1892-1980) – автор на литературоведски и езиковедски изследвания, критика, есеистика, стихове, разкази, повести, хумористичен роман, спомени.
(Константин Гълъбов около 1923 г.)
Нашите културни задачи и най-новата ни литература, в. „Изток“, (1926-1927)
Ние искаме честно и сериозно отнасяне към делото на писателя, проникнати от съзнанието, че ако не се извърши прелом в литературния ни живот под знака на това отнасяне, българският писател ще стане още по-ненужен, отколкото е сега. Тайна ли е, че българският писател не се чете - че и като човек той не се ползва с особено уважение? Това се дължи на нечестното и несериозно отнасяне на литературната критика - на нечестното и несериозно отнасяне на някои писатели помежду им. Ние ще се опитаме да повием кормилото в друга посока.
През последните години се забелязва едно отпрягане на психиките от кошмара на безплодното визионерство, в което особено стихотворците ни пропиляха толкоз много творчески сили. Настъпва бавно едно опомняне и то намира израз в неоспоримото желание на някои по-млади поети да намерят изгубеното съприкосновение с родната действителност. Ние сме за това творчество. Но нека не се забравя, че то крие опасности, ако в родната действителност дирим само външното, а не съкровените глъбини на българската душа. Родно изкуство не ще рече да пишеш само за хармани, гайди и бъклици.
Мнозина, особено когато говорят за някой млад писател, се опълчват срещу чуждите влияния, защото ги намират за несъвместими със създаването на едно родно изкуство. Това е погрешен възглед: може да се въстава само срещу известни влияния, но не изобщо срещу влиянията. Цялата немска литература през средновековието и други периоди се намира под силното влияние на френската литература и все пак тя е немска.
Ние сме за една родна литература, приобщена с ценностите на Запада, изникнала под западно влияние. Подвиг е да помириш родното с чуждото - източното със западното. - Кой ще бъде творецът, който ще извърши този подвиг? Той може би още не е роден. Само желанието да се извърши подвига е на лице. Разбира се, не може да се завие под остър ъгъл, разбира се трябва време, докато се изравнят двете начала в душата на българския писател: източното и западното. Несправедливо е затова, когато ценим писателя, да се питаме само доколко е успял да помири в творчеството си чуждото с родното... Ние искаме да бъдем писателите на новото време: българи и все пак европейци. Българинът трябва да се европеизира, без да изгуби ценното, което той крие в себе си като народна единица, със свой особен облик.
***
Не бива поезията и живописта да правят култ от селото, особено когато неговият живот е толкоз беден откъм съдържания и форми, колкото живота на нашето село, ала нека не се забравя, че главно в селото трябва да дирим ония черти на българския живот, които го отличават от живота на други народи. Ние сме селяни и физиономичното в душата на българина е изразено предимно в селския живот. А поезията и живописта ни, както изобщо изкуството, е длъжно да отрази физиономичното в българската душа, за да бъде българско. Но то трябва да се оглъби в него, да отиде отвъд всекидневните му прояви и ни го даде пречистено и приведено в отношение към човешката душа изобщо. Защото изкуството е длъжно да бъде национално и все пак общочовешко. Едно изкуство, завлечено в тесния кръг на националното, има значение само за народа, който го е създал; то не може да бъде вклад в общата художествена съкровищница. А ние трябва да се стремим към този идеал и то не само що се отнася до литературата ни, но и до всички културни прояви.
В досегашното си изолирано положение ние не бива да останем, защото рискуваме да загинем като народ. Трябва да оглъбим националните си културни прояви до степента на общочовешкото, ако искаме да придобием международно значение. Тогава чужденците ще престанат да гледат на нас като на колония, ще ни чувстват като ценен елемент и ще ни скъпят. А ние можем да сторим това. Аз презирам ония българи, които считат нашия народ за негоден и само хленчат. Не съм шовинист, но не виждам защо трябва да смятаме българина за по-малко способен от други. Надникнете в нашия университет - вие ще останете учудени от способностите на оня голям брой младежи, който при крайно оскъдни средства и лоши условия за научно занимание, събира градиво за бъдеща културна България. Неотдавна Асен Златаров ми писа едно колкото хубаво, толкоз и съдържателно писмо от Париж. След като говори за живота на големия град, той добавя: „Но за България тъгувам. Не мога без нея, не мога! Мисля си за изоставената работа, за своя кабинет, за близки в нея мене хора, за моите студенти. И не ще съжалявам, когато ще си тръгна за у нас. Много нещо научих тук, но най-полезното е, че и ние не сме от последните в делото на мисълта. Нямаме само материални условия да дадем разраст на силите си. И в това е нашата трагедия”.
***
У нас мнозина писатели, особено измежду новите пионери на родната литература, правят култ от безкултурността. Те се движат по линията на най-малката съпротива - смятат, че им стига само Божата дарба, за да бъдат големи писатели - че културността те прави разсъдъчен и убива непосредствеността. А истината е, че този погрешен възглед е убил не един даровит писател у нас - че продължава да взима своите жертви и сега.
* Константин Гълъбов, избрани фрагменти от публикации във в. „Изток“, 1926-1927 г.
Снимка: Константин Гълъбов около 1923 г., bg.wikipedia.org