Роби на миналото, вие искате да бъдете тирани в бъдеще ~ Пане БИЧЕВ за пролетариата

Роден на 5 октомври 1885 г. в Ихтиман, Пане (Спас) Иванов Бичев е дългогодишен шеф на Обществената безопасност. Макар и останал в сянката на далеч по-известния Никола Гешев, дължащо се донякъде и на пресъздадения негов художествен образ от писатели, мемоаристи, сценаристи и режисьори, името на Пане Бичев се свързва с разкриването на анархистката организация „Червените братя“, на атентата в Софийското казино, на атентата в театър „Одеон“, на подготовката на Септемврийското въстание (1923 г.), на нелегалната младежка комунистическа конспирация, на атентата в храма „Света Неделя” и др. На 19 декември 1931 г. по инициатива на Граждански комитет под председателството на генерал Велизар Лазаров е отбелязана 20-годишнината от полицейската служба на Пане Бичев. През същата година е публикувана и неговата книга „Надвечерието на атентата – Велики четвъртък 1925 год.”, с подзаглавие „Разкриване нелегалните апарати на комунистите”. Богато документираното си изложение авторът не подписва с името си, а я отпечатва като девет отделни брошурки от името на „Бивш полицай”. И наистина той от 8 февруари 1932 г. минава в пенсия, след 20 годишна полицейска служба. След пенсионирането си Пане Бичев продължава да сътрудничи на Главна дирекция на полицията и създава частната детективска агенция „Детектив”. По-нататък до арестуването му и до безследното му изчезване той продължава дейността си като частен детектив, като неговото бюро се занимава със събиране на информация, издирвания, анкети и наблюдения. Името му завинаги е изличено, дори и от спомените на разкритите от него атентатори и терористи, а книгата му е иззета, унищожена, а останалите екземпляри от нея са засекретени в спецфондовете на народните библиотеки. Пане Бичев е един от най-големите и сериозни противници на нелегалните терористични действия на Единния фронт от 20-те години на миналия век и на левицата в македонското движение, която също сътрудничи с БКП, Коминтерна и съветските тайни служби. Последвалите разкрития на тази мрежа води до набелязването на Пане Бичев да бъде убит от бойните групи на БКП и от Тодор Паница, деец на левицата в македонското движение.

За диктатурата на пролетариата
(фрагмент от „В надвечерието на атентата – Велики четвъртък 1925 г.“)

Защо диктатурата на царете, аристокрацията, капитала и чиновниците, според думите на самите комунисти, да са отменени, потъпквани силите на закона и узаконено насилие, а диктатурата на пролетариата да е и добро за страната, и тържество на справедливостта и път за рай на земята? На какво основание пролетариите смеят да искат за себе си право на диктатура?

Що е пролетариат – това са милиони хора с празни джобове и с мазолести ръце.

Пролетариите са хора на тежкия, неблагодарен, слабо плащан труд, които поради своята материална несигурност са принудени доброволно да продават труда си за парче хляб.
Съществуването на цяла класа такива неосигурени хора на труда показва, разбира се, че има една обществена несправедливост.
Но какво следва от тука?
Следва това, че правото на експлоатацията трябва да се премахне.
Следва много ясно, че положението на трудящите се, като слаби материално, трябва да бъде подобрено със силата и правото на закона.
Но от тук никак не следва, че пролетариатът има право на диктатура, право на едничък върховен разпоредител със съдбата, волята и съвестите на всички жители на страната.
Робството било унищожено, но нито един, малоумен дори, не е помислювал да каже за робите: „Те бяха роби, затова пътя към рая на земята е в диктатурата на вчерашните роби”. Робството е общ позор и нещастие за робите. Робите трябва да бъдат свободни. Но от тук не следва, че на довчерашните роби трябва да се даде диктатура.
Защо на пролетариата се присвояват и непогрешимостта на римския папа, и правата на халифа-султан и узаконено насилие на преторианците и еничарите?
Защо? По кое право?
Кои са и какви са пролетариите? Най-умните и най-мъдрите ли са те в държавата? Най-просветените ли са? Най-благородните и най-честните ли са? Най-благожелателно настроени към всички ли са? Или са най-деятелните?
Разбира се, че не.
Но, техните ръце били мазолести. Чест и слава на мазолестите ръце!

И да беше наш съвременник, Сократ би казал със свойствената си ирония на новите претенденти за неограничената власт на тираните: „Защо вие с едната си ръка разкъсвате веригите на капитализма, а с другата – ковете нови вериги? В името на що? И за кого?
В името на мазолестите ръце ли?
Та мислите ли вие, че мазолестите ръце ви дават право да бъдете нови Камбиздовци и Сарданапаловци, нови тирани?
И над кого? Над всички, които нямат мазоли на ръцете си? Значи, вашите мазолести ръце ви дават право на власт, и над Омира, и над Питагора, и над Фидия, и над мене, Сократа? Над благородния Перикъл?

– Но ако вие от дълъг и упорит труд имате мазоли по ръцете си, продължил би Сократ, ако беше възможно да се разтвори моят череп, черепът на Питагора, Анаксимандра, черепът на Фидия, ние бихме ви показали мазолите на нашия мозък, като резултат от нашата упорна мисъл, за да облагородим вас (да ви направим хора не само на глед) и да подобрим (политически), социално, икономически, морално) вашия живот.

– И вие искате диктатура за себе си? Искате да бъдете господари на моя живот! Заповедници на моите мисли, на моето сърце, на моята воля? Безумие! Та това е и глупост на озлобени жестоки души! Роби на миналото, вие искате да бъдете тирани в бъдеще. Искате с бич да вкарате народите като добитък, в топъл обор.

– Но аз, Сократ, не искам да бъда топка глина във вашите ръце, макар мазолести да бъдат те. Не искам да бъда мъртва послушна вам тояга. Аз съм човек! Аз съм свободна, от никого независима, най-голяма духовна ценност.

– Аз не исках да бъда роб на атинските тирани, не исках да бъда роб на римските цезари, нито на римските папи. Не искам да бъда роб, нито на пролетариата, нито на комуната.

– Никой, никога, в името на нищо да не смее да бъде тиранин, никой, никога, в името на каквото и да било да не смее да гледа нито на един човек като на роб, като на предмет за принуждение и насилие.

– И в семейството, и в училището, в политиката, в религията, в патриотизма, в национализма, в борсата, в канцеларията, в съдилището, в министерството и в работилницата, на улицата, в любовта и в гнева, в радост и нещастие винаги и навсякъде: 

Бъди човек”.

Из: „Надвечерието на атентата. Велики четвъртък 1925 г.“, Пане Бичев, изд. „Анико”, София, 2006 г.