И в най-тъмната душа се намира бог, цял-целеничък. И всеки човек може да спаси целия свят ♥ КАЗАНДЗАКИС

(Андрей Рублёв, „Христос Вседержитель", около 1410 г,, Государственная Третьяковская галерея, Москва)

Христос отново разпнат

Когато Манольос тръгна към планината, вече се беше стъмнило; облаци се бяха струпали на небето, задуха хладен източен вятър, тежки капки започнаха да падат по ръцете и лицето на Манольос и върху напечената земя. Плътта на Манольос потръпна от радост; жадна беше и тя, както бяха жадни полето и планината, беше се сляла с тях, един стълб от пръст, споен с камъни, който вървеше.

– Какво чудо е този свят! – говореше си сам Манольос, докато се изкачваше. – Ако отворя очи, виждам планините и облаците, и дъждът, дето пада; ако затворя очи, виждам бога, който е създал планините и облаците, и дъжда, дето пада; навред, и на светло, и на тъмно, ни обгръща божията благодат!

Беше вече забравил и първенци, и попове, беше се отърсил от всемогъщите пустославни грижи, беше се издигнал над всички дребни радости и дребни скърби и беше стигнал до най-голямата радост и скръб, над радостта и скръбта, до ненакърнимото спокойствие.

Щеше да се сбогува спокойно утре на разсъмване с планината, която толкова беше обикнал, изгонен от господаря си, на когото беше служил толкова вярно; щеше да метне на гръб сиромашкия си вързоп и гегата и щеше да тръгне, сиротен, беззащитен, по един пуст и стръмен път; но въпреки това краката и душата му тръпнеха от радост.

Капките се сгъстиха, чуха се далечни глухи гръмотевици, Манольос ускори крачките. Вятърът духаше в гърба му и го тласкаше, и Манольос се радваше, защото чувствуваше, че вятърът също има ръце и гърди и дихание като човек.

Отдалеч зърна, че прозорчето на кошарата му свети. По това време, помисли си той, Никольос вече е издоил овцете, вечерял е и спи; сигурно Михелис е оставил да свети и ме чака; сърцето му заби силно при мисълта за любимия приятел.

– Няма да издържи – прошепна той, – научен е на господарски живот, свикнал е на хубаво ядене, на меко легло, на топло и сигурност в къщи; по-добре да се върне в дома си. Нека потърпи; не е дошло още неговото време; ще не ще, богатството тегне на душата му; пречи й да върви свободно. Пък и Марьори, без да ще, го тегли към земята…

И си спомни суровите, безпогрешни думи на Христос: „По-лесно камила ще мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в царството небесно…“

Завари Михелис седнал пред запаленото огнище и загледан в огъня.

– Добър вечер на чорбаджийчето на планината – каза той радостно и избърса мокрите си коси и лице. – Утре сутринта ще се простя с това любимо огнище и си отивам; баща ти ме пъди.

Седна и той на земята пред огъня и започна спокойно да разказва как заварил стария чорбаджия много сърдит и какво му казал, и как го изгонил, и как го проклел попът.

– Всичко стана така – каза той накрая, – както го очаквах, както трябваше да стане, не се оплаквам; трябваше баща ти да ме изгони, трябваше попът да ме прокълне, трябваше и аз да си отида.

– Къде ще отидеш сега? – каза Михелис, като стисна ръката на приятеля си с тревога и обич.

– Нощта ще даде съвет; господ често ни се явява насън и ни сочи пътя. Не съм решил нищо. Той ще реши; ще видим, спокоен съм.

– Помниш ли една вечер в двора на Костандис? – каза Михелис. – Тогава ти заявих – помниш ли? – където и да отидеш, Манольос, ще дойда и аз; повтарям го и сега.

– Не бързай, не бързай, Михелис; нощта е свята, утре ще видим.

Уморени бяха и двамата, легнаха си. Сега дъждът зашуртя, проливен и радостен; прозорчето беше отворено и вътре проникваше поривът, сладостта, първичното и вечно обновяващо се ликуване на земята, която приемаше в прегръдките си небето. Сухите планински треви замирисаха, вятърът носеше отдалеч меденото ухание на бор, разтвори се и пръстта, започна да ухае и тя; разтвори се и умът на Манольос като буца пръст, поемаше и той дъжда и се разхлаждаше.

Това ли беше божият отговор? Така ли се спускаше бог тази вечер като топъл дъжд върху него? Манольос поемаше бога и беше изпълнен от главата до петите с щастие. Всички нощни птици навярно се бяха сгушили под скалите и в хралупите на дърветата и поемаха и те бога върху мокрите си криле изцяло.

И Михелис слушаше дъжда и той, вдишваше миризмата на размекнатата пръст, спомни си за Марьори, и сърцето му неспокойно полетя ниско над мократа земя. Когато я видя последния път, завари я неначервена, беше бледа и изтощена; пак притискаше кърпичката върху устата си и кашляше; кърпичката не беше вече бяла, а червена, за да не личи кръвта; „Михелис – каза тя, – ще замина, баща ми ще ме заведе в Мегало Хорио при разни лекари; не съм добре…“

Вдишваше сега Михелис миризмата на разтворената земи и сърцето му потръпваше. „Свързано е още със земята сърцето ми – прошепна той, – свързано е още с пръстта…“

Полека-лека, сред ромона на нощния дъжд унесоха се и двамата в сън и когато на сутринта отвориха очи, планината се смееше свежо окъпана, бели пухкави облаци се носеха по небето, още блестяха и трептяха капки по ниските клони.

Откачи Манольос иконата, която Михелис му беше подарил, Разпятието с ластовиците, свали издълбаната от него маска на Христос, уви някоя и друга дреха, направи ги на вързоп и го сложи на пезула.

…

В същото време, когато първенците на Ликовриси мислеха как да се отърват от Манольос, той заедно с поп Фотис се мъчеше да намери някакъв начин, та бежанците от Саракина да изкарат зимата и да не измрат от студ и глад.

– Само трудът може да ни спаси – каза поп Фотис, – трудът и любовта.

Събраха всички мъже и жени, които можеха да работят, разпределиха ги на дружини, на братства; на всяко братство поставиха по един отговорен водач – старши брат или старша сестра; и ги разпратиха по околните села да се главят на работа. Пръснаха се и оставиха в Саракина само старците и стариците да се грижат за децата.

– С божията благословия, чеда мои – казваше им поп Фотис, като ги изпращаше, – работете, спестете каквото можете, зърно, зехтин, вино, дреха, и все си мислете за нашата нова родина. Пчелите как излизат от кошера си и се пръскат по планините и полята и събират мед? И после се завръщат, натоварени с мед, в малките си восъчни къщички и при любимата си челяд, която са оставили! Така и вие, чеда мои; хайдете сега с божията благословия!

Манольос често пъти отиваше с тях, говореше им по пътя, насърчаваше ги, напътваше ги кои села са наоколо, от какво имат нужда, на кои врати да потропат. Намираше им работа и се връщаше пак в Саракина; събираха с поп Фотис децата, и на плочите, които им беше подарил Хаджи Николис, даскалът, ги учеха на азбуката.

Когато паднеше вече нощ, седяха двамата на пезула на църквата и си приказваха.

– И в най-малкото камъче – казваше една вечер поп Фотис, – и в най-скромното цвете, и в най-тъмната душа се намира бог, цял-целеничък, Манольос. Нека сторим всичко, каквото можем, та това малко наше селце, този кошер, да блесне изпълнено с благочестие, трудолюбие, плодородие и любов. Такъв, какъвто бихме искали да стане целият свят. Защото, да го знаеш, и в най-далечната пустиня едно добро дело намира отзвук в целия свят.

Манольос вдигна очи, погледна поп Фотис; стори му се, че лицето му блестеше в тъмнината, изпито, прозрачно; а ръцете му, тъй както ги беше издигнал към небето, се виеха като пламъци.

– И всеки човек – каза Манольос възторжено – може да спаси целия свят; много пъти си мисля за това, отче, и треперя; такава голяма отговорност ли носим? Какво трябва да направим, преди да умрем? Кой е пътят?

Замълча. Нощта се беше спуснала вече, стариците бяха наклали огньове и готвеха, децата бяха наклякали около тях, гладни, и чакаха.

Манольос протегна ръка, докосна коляното на поп Фотис, който беше потънал в размисъл и мълчеше.

– Как трябва да обичаме бога, отче? – запита той.

– Като обичаме хората, чедо мое.

А как трябва да обичаме хората? – Като се стремим да ги вкараме в правия път.

– Ами кой е правият път?

– Стръмният.

Избрано от: „Христос отново разпнат“, Никос Казандзакис, изд. „БЗНС“, София, 1983
Изображение: Андрей Рублёв, „Христос Вседержитель". Около 1410 г. Государственная Третьяковская галерея. Москва