„Толстой вярва във възкресението преди смъртта и го смята за най-голямата надежда на човека. Княз Нехлюдов се опитва да възкръсне не от гроба, а от разпятието на собствения си живот.“ Есето на Георги Марков Мисли по „Възкресение“ е прочетено през 70-те години на ХХ век и публикувано в сборника „До моя съвременник“ (Фондация „Комунитас“, 2015).

(Илюстрация на Леонид Пастернак, глава 57 от романа на Лев Толстой (1828 - 1910) „Възкресение“)

Мисли по „Възкресение“
(фрагменти)

„През тази нощ за Нехлюдов започна напълно нов живот, не поради това, че той се отзова при нови условия на живот, а защото всичко, което се случи оттогава насам, имаше за него съвсем нов смисъл.“ ~ Лев ТОЛСТОЙ, „Възкресение“

Преди много години, на един Великден в църквата „Св. Александър Невски“, тогава все още неохранявана от милицията и нескандализирана от организирани комсомолци, едно дете питаше майка си: Мамо, само Бог ли може да възкръсва? Дяволът не възкръсва ли?“.

Не си спомням точно какво отговори майката, но сигурно тогавашното дете вече е достатъчно възрастно, за да научи, че дяволът не възкръсва, защото никога не е бил разпъван на кръст, защото никога не е умирал. Дяволът живее в нас и с нас като наша природа и понякога си мисля дали вярата ни във възкресението не е поредната дяволска измама. Колкото и тъжно да е това признание, ние твърде удобно сме дали на Бога небето, за да предоставим на Дявола земята и себе си. Твърде далече съм от чисто религиозното разбиране на Бога и Дявола и от историческата правдоподобност или неправдоподобност на евангелските факти, но тъкмо историческият кръговрат потвърждава вечността на нашата драма. През всички тия минали векове хората са живели с чувството за греховен живот, затова са приписвали своето минало и своето настояще на Дявола, за да дадат на Бога царството на бъдещето. Мисля, че тъкмо в това приемане на бъдещето било като царство на светлината, правдата, любовта и добротата, се изразява оптимистичният характер на човешката природа. Ние категорично отказваме да пуснем Дявола в нашето бъдеще – независимо дали то се нарича царство Божие или комунизъм. Човечеството има нужда от светлина пред себе си, за да преодолее мрака зад себе си, тъй като за наше щастие или нещастие ние не сме слепци. И дори когато светлината отпред е изчезвала, въображението, по силата на дълбоко насъщна необходимост, я е измисляло.

Преди около двадесет века човекът, който олицетворяваше тази светлина и ведно с нея доброто и любовта, умря на кръста, разпънат в името на човешкото щастие. Не друг, а хората, може би и ония, които са забивали пироните в ръцете и краката му, отказаха да приемат безвъзвратността на тази смърт. И Христос наистина възкръсна.

Възкресението възкреси надеждата, че въпреки бездънните падения и непреодолими, жестоки противоречия на човешката душа, ние имаме посока, ние не се движим слепешката в дяволски кръг като жалки планетарни бактерии, чиито жалък ум не ще отиде по-далече от измислянето на нашата гибел – ядрено-физическа или нравствена.

Вековете са дали на Възкресението точно този огромен и неизчерпаем смисъл на голямата, на великата надежда. Надежда по отношение на живота извън нас, надежда спрямо живота в нас. А необходимостта от надежда е необходимост на виновното съзнание, на разкайващото се съзнание, на търсещото съзнание. Може би само най-ограничените, най-безмозъчните и най-изродените представители на човешкия род са щастливи с нещастията на другите, изпитват удоволствие да строшат всички лампи и да се развихрят в пълния мрак на тесните си стаички. А може би и това да е част от драмата на съзнанието.

Някога Паскал писа, че човек без Бога е абсолютен самотник, че отсъствието на Бога значи жестока самота. Ако преведем на по-съвременен език тези мисли, трябва да кажем, че отказът да се признае и търси смисълът на нашето съществуване, хармоничната връзка между нас и природата, която ни е създава, ни обрича на животинска самотност. За да стигнем до твърде многозначителната фраза на Волтер, че ако нямаше Бог, ние трябва да го измислим. Очевидно Волтер не е имал предвид църковното разбиране на Бога, а далеч по-всеобхватното характеризиране на Бога като висша цел и висш смисъл. И затова трябва да кажем, че в този случай Бог не е противопоставен на човека, не е негов самозван съдник и създател на разни наказания, а доказателство за съществуването на живота като разум и смисъл. Бог е смислената вяра, смислената надежда и смислената любов.

Това значение на Бога го изважда от списъка на множеството божества и богоподобни личности, тъй като главната им характерна черта е тяхното противопоставяне на човека.

Излишно е да подчертавам, че не говоря за религиозните понятия, а за чисто човешките. Въпреки че религиозните символи и алегории ни дават човешката мъдрост през вековете, човешкия опит. Защото неслучайно хората убиват Бога, за да сменят местожителството му от земята на небето. Акт, дълбоко символичен и драматично логичен.

Днес ние разбираме дълбокия смисъл на религиозното Божие присъствие на небето като израз на неговата недосегаемост и вечност. Ние тръпнем, когато четем знаменитата сцена на „Великият инквизитор“ в „Братя Карамазови“ на Достоевски, когато Христос идва отново на земята и Великият инквизитор му казва да си върви, защото той ще бъде принуден отново да го разпъне. Не е ли надникнал Достоевски в нашата необходимост да разпъваме вярата си, при това в името на вярата? Да убиваме Бога в името на Бога, за да го възкресим? Не е ли всъщност това нашето необяснимо и може би предопределено люшкане между величие и падение?

Може ли човек приживе да възкръсне? Може ли човек въобще да възкръсне? Може ли човек да пробие вековната джунгла на своето историческо съществуване и да излезе пред океана на истината? Стига ли човешката сила, за да извърши чудото?

Ние всички толкова много желаем да бъдем добри, да изпълним сърцата си с кротост и разбиране, да приемаме света с любов и търпение. Ние така добре знаем, че тук е действителното начало на достойния и смислен човешки живот, че тук, а не в тиранията, терора и убийствата е истината. Ние искаме да бъдем добри, а не сме, и не знаем дали можем да бъдем. Казано е, че добротата не е хрумване, нито само дар небесен, нито музикален момент, а воля. Волята не само да не причиняваш зло, не само да не се гневиш и бунтуваш срещу хората, а да не допускаш зла мисъл и зло чувство, каквато и жертва да си. А такава воля ти нямаш, и не я търсиш. Ти толкова често осъждаш, без да разбираш, без да приемаш. Добротата е възпитание, което ти нямаш и на което сам трябва да се учиш. Ще можеш ли?

Бих нарекъл възкресението връщането на Бога у човека. И това не е обществен процес, а дълбоко личен, частен, интимен. Свещеният момент, когато човек намира опората у себе си, когато принципи и живот се слеят в онова хармонично задължение на всеки спрямо себе си и оттам спрямо другите.

Възкресение, което може да значи отричане от общество, професия, кариера, дом, любов, възкресение, което може да значи пълна загуба на всичко, възкресение, което може да значи разпятие, но което влива нова кръв в жилите ви, изправя ви на крака и ви кара да кажете, също като княз Нехлюдов:

„Ако хората изпълнят тези заповеди, царството на небето ще се установи тук на земята и всеки ще получи най-великото заслужено добро“.

Източник със съкращения: kultura.bg
Илюстрация на Леонид Пастернак, глава 57 от романа на Лев Толстой (1828 - 1910) „Възкресение“, ru.wikipedia.org