„Търпението лекува унинието, и то, когато продължаваш да вършиш своята работа (въпреки неохотата си), като всячески се принуждаваш към това поради страх Божий” ~ Св. Нил СИНАЙСКИ
За една от осемте страсти, споделено от книгата „През очите на вярата” на Александра Карамихалева
(Desperation, The Seven Vices, 1306, Giotto di Bondone (1267-1337)
Много преди депресивните състояния да станат обект за научно изследване от страна на психологията, светите отци на Църквата не само са описали клиничната картина на този душевен недъг, но са посочили и причините, които го пораждат, и методите за лечение. Те наричат това състояние скука, сърдечна мъка, душевна слабост, душевна изнемога, но това са само различни наименования на една от осемте страсти - унинието.
И св. Ефрем Сирин, и св. Йоан Касиан, и св. Нил Синайски, и св. Теофан Затворник описват това състояние като тъга, която с особена сила връхлита по средата на деня, помисли, които гонят отшелниците от килиите им, тласкат ги да се скитат от място на място, да посещават чужди килии, монасите да сменят манастирите си. Внушават на подвизаващите се, че трудовете им са напразни, че няма да постигнат спасение, угасят молитвата им, убиват желанието им да изпълняват правилото си и послушанието си.
Същите помисли карат нас, хората в света, да се отегчаваме от обичайния си начин на живот и обичайните си задължения. Духът на унинието ни гони от нашето място на послушание: от семейните и професионалните ни задължения. Чувстваме се отвратени от всичко, което ни заобикаля и всичко, което изпълва дните ни. В състояние на униние човек губи радостта от живота и чувството за удовлетворение от трудовете си.
„Този мрак навежда ту тъга, ту страх, ту безнадеждност.” ~ Св. Теофан Затворник
Всичко, което правим, започва да ни се струва празно, безсмислено. Иска ни се да се захванем с нещо друго, нещо по-интересно, грабващо ни, доходоносно, а за по-идеалистично настроените изкушението е да се захванат с нещо по-полезно за другите, по-смислено, по-обогатяващо ги духовно... Мислим за жалкия си живот и той ни се струва пропилян, сив, безрадостен, низ от пропилени дни, пропилени възможности, напразни усилия, безплодни трудове, провали...
„От унинието човек отслабва и телом и духом. Не му се иска да работи, нито да се моли, в църквата ходи небрежно и целият отслабва.” ~ Св. Амвросий Оптински
Унинието ни прави и физически немощни, уморени, сънливи. Умът ни помръква, душата ни губи своята крепкост, добродетелност, покой, ставаме малодушни, уязвими, неспособни за никакви усилия. Ставаме нервни, неспокойни, нищо не може да ангажира вниманието ни, захващаме се ту с едно, ту с друго, но лесно се отегчаваме, разсейваме се. Чувстваме се сякаш не сме на мястото, където трябва да бъдем и не правим нещото, което трябва да правим.
Унинието ни внушава, че ежедневието ни е сиво, еднообразно, лишено от възможности за творческо лично развитие, подтиква ни да сменим работата си, града, страната... Внушава ни, че самите ние сме самотни, захвърлени в хаоса на света никому ненужни, забравени, нищожни, кара ни да въздишаме и да се оплакваме, а това ни прави досадни и кара другите още повече да странят от нас... Унилият не понася уединението: „Погледът на унилия постоянно се отправя към вратата и мисълта му мечтае за посетители, чуе се глас и той поглежда от прозореца, хлопне врата и той скача, чуе се глас и той гледа от прозореца и не се маха от него, докато не му омръзне” (св. Нил Синайски).
Същото чувство за самота и изоставеност, което води монасите на разговори със събратя, нас ни кара да седим с часове да клюкарстваме с приятели в кафенетата, да си бъбрим по телефона с някого, да търсим шумни компании, забавления, да си чатим с непознати. И да констатираме, че от това унинието не ни напуска, а ни връхлита с удвоена сила.
„Така се вълнува бедната душа, оплетена от вражеските козни, докато умореният от духа на униние монах реши или да се хвърли в леглото, или да напусне килията и да потърси избавление от тази напаст, като посети някой брат”. Това казва св. Йоан Касиан и допълва, че това моментно лекарство ни подхвърля на още по-големи страдания, защото бягството само повече настървява врага.
Забележително е, че ако психолозите в случаи на депресивни състояния съветват: отпочини си, отпусни се, разсей се, препоръчват развлечения, почивка и смяна на обстановката, то светите отци са категорични: не оставяй задълженията си! Да „се бориш” с унинието, като търсиш развлечения, е като да притъпяваме болката си с обезболяващи, вместо да лекуваме раната си. Да се отдадеш на съня, да се отдадеш на мъката си или да търсиш развлечения за тях означава позорно бягство, избягаш ли като слабак и страхливец, вместо да влезеш в битка със страстта и да я победиш, демонът ще те напада още по-ожесточено. Да влезеш мъжествено в битката ще рече да упорстваш в трудовото си занимание, в молитвата си, да останеш на мястото, където си призван от Господа въпреки нежеланието, въпреки отвращението, защото самопринудата, противоборството, упорството сами по себе си са спасителни срещу унинието. Добро средство в борбата с унинието е разкриването на тази страст в тайнството изповед, четенето на св. Евангелие и Псалтира, помненето на смъртта.
„Търпението лекува унинието, и то, когато продължаваш да вършиш своята работа (въпреки неохотата си), като всячески се принуждаваш към това поради страх Божий”, казва св. Нил Синайски и съветва да си определим мярка за работа и за молитва и да не отстъпваме преди да я изпълним, така „духът на унинието ще избяга от тебе”. Египетските отци не позволявали никога монасите да стоят без работа и имали следната поговорка: „Работещият монах бива изкушаван от един демон, а върху празния нападат безброй множество”.
Рецептата срещу униние, според св. Йоан Касиан, трябва да търсим в думите на св. ап. Павел: „Усърдно да се стараете да живеете тихо, да си гледате работата.” (1Сол. 4:10-11). „Та да не би от разни приказки... казва св. Йоан Касиан да загубите своя вътрешен покой и да почнете после да причинявате такова безпокойствие и на другите”. “Да не се увличате в любопитство и да не се стараете да узнавате световните работи и да разузнавате за поведението на братята”.
Желанието на човека да говори за себе си, да обяснява себе си, за да бъде разбран и оценен от другите е естествено. Но бъбривостта е признак на невежеството, врата към злословието (осъждането), предвестник на сънливостта и унинието, отхвърляне на предпазливостта, охлаждане на сърдечната топлота, отслабване на молитвата”.
В дълги разговори човек неволно допуска празнословие, хвалби, самоизтъкване, клюкарстване, изкривяване на истината, осъждане. „На Господа е неприятно това и Той ви го показва с тъга” казва св. Теофан Затворник. Освен суетно четене и беседи, преп. Исаак Сирин посочва като причина за унинието и пресищането на стомаха. До униние може да доведат и насладите (св. Йоан Лествичник) и приятните развлечения, които макар и да не са нещо грешно, не са това, което може да задоволи сърцето (вж. св. Теофан). Всичко това отдалечава от Господа, човек греши и малко по малко губи благодатта, наляга го тъга. Унинието, тази вражеска напаст, според св. Теофан „напада когато се помрачат Божиите пътища в устройването на нашите житейски обстоятелства”, когато забравим Божиите заповеди и любовта неусетно охладнее в нас. Това обяснява защо често изпадаме в дълбоко униние дори при видимо благополучие, защо въпреки, че външно всичко е наред в живота ни, ни налягат мъка и чувство за празнота и безнадеждност. Защото в сърцето си и в мислите си сме се отдалечили от Бога и сме дали място за лукавите помисли. Помислите тогава намират добра почва в душата, „когато я заварят изпразнена от мислите за Бога” (св. Нил Синайски).
Според св. Амвросий Оптински причина за унинието е това, че „още не сме презрели напразната слава и ценим човешкото мнение или поне още не сме го отхвърлили”. Унинието идва и от многото житейски грижи и от изпускането на правилото, но униние идва и от прекомерната духовна ревност, усърдие и трудове, затова св. Амвросий препоръчва умереност във всичко. Към това преподобният добавя и унинието поради тщеславие, което ни връхлита, когато нещо не става според нашето желание или когато другите говорят за нас не така, както би ни се искало.
Изпаднем ли в униние, търсим причините вън от себе си. Оглеждаме се и уж всичко е същото: ежедневието ни, обкръжението ни, а го виждаме по нов начин, в различни тонове. Потиснатото ни настроение ни кара да премислим живота си, да преценим внимателно делата си, общенията, да преценим отново неуспехите, загубите и да видим какво можем да научим от това. Освобождаването от някои илюзии за нас самите, за хората и нещата, които ни занимават винаги е болезнено, но то може да бъде и положително и градивно.
Проявлението на страстите е признак за греховност, но при съзнанието за нашето паднало естество, наличието на дремещи в нас страсти едва ли би трябвало да ни изненадва на какъвто и етап от духовното си развитие да се намираме. Унинието е „един от кръстовете, които неизбежно трябва да носим през целия си живот”. Но ако въставаме срещу него и го побеждаваме, „винаги след победата ще последва радост. Както под небето е ту мрачно, ту бурно, ту слънчево, така и в душата ни е ту тъга, ту изкушение като през буря, ту утешение и радост, като при слънчево време; и както след лошо време идват слънчеви дни, така и след изкушение и мъка идва сладко утешение” (св. Тихон Задонски). От нас се очаква благодушно да понасяме такива състояния с мисълта, че променливостта на чувствата ни е присъща и трябва да я понасяме, като оставаме неизменни в главното: целта на живота, която сме си избрали. Когато понасяме с търпение и вяра унинието, можем да обърнем тази тъга в съкрушение за греховете и в оръдие на доброто душевно настроение (вж. св. Теофан Затворник). Макар тези състояния да са мъчителни за нас, те могат да имат своята положителна роля в делото на спасението ни. Терзанията, душевната мъка са ясен знак, че в нас има нещо, което се нуждае от изправяне. Унинието е като гмуркане в най-скритите дълбини на душата ни, където не всичко е прекрасно, но е част от нас. Може би е по-лесно да не поглеждаме там, но едва ли е и по-разумно и по-спасително. Преп. Антоний Велики разсъждава така: „Ако някой се намира в нещо по неволя, с нежелание, то ще бъде за него тъмница и наказание” и съветва: „бъди доволен от състоянието си, защото ако го понасяш без благодарение (с недоволство, неохотно), без да осъзнаваш ще бъдеш тиранин сам на себе си”.
Можем и от унинието да придобием духовна полза, ако вместо да се оставяме на скръбта, отчаянието и самосъжалението, се въоръжаваме с търпение и молитва. Ако се утешаваме с надеждата, че всичко, което ни се случва е част от благия Божий Промисъл, че всичко ни е за спасение.
От книгата „През очите на вярата”, Александра Карамихалева, изд. Стандарт
Изображение: Desperation, The Seven Vices, 1306, Giotto di Bondone (1267-1337), Cappella Scrovegni, Padua; commons.wikimedia.org