(Kahlil Gibran, Illustration for The Prophet,1923)
♥ Пътеката
Живееха сред хълмовете жена и синът и – нейна първородна и единствена рожба.
И момчето умря от треска в присъствието на лекаря.
Обезумяла от скръб и обляна в сълзи, майката се замоли на доктора:
– Кажете ми, кажете, от какво притихна борбата му за живот и замлъкна песента му?
А лекарят отвърна:
– От треската.
– Що е треската? – пророни жената.
А лекарят рече:
– Не мога да обясня. Нещо безмерно мъничко, което прониква в тялото – човешкото око не е способно да го съзре.
Сетне той си тръгна и я остави сама. А тя не спираше да повтаря:
– Нещо безмерно мъничко. Човешкото око не е способно да го съзре.
Привечер свещеникът дойде да я утеши. Но тя само плачеше и стенеше:
– О, защо загубих сина си, единствения си син, първородния?
И свещеникът отвърна:
– Чадо мое, такава е била волята Божия. А жената пророни:
– Що е Бог и къде е Бог? Искам да видя Бога и да разкъсам гръдта си пред Него, да облея нозете Му с кръвта на сърцето си. Кажете ми къде да Го намеря.
И свещеникът отговори:
– Бог е безмерно голям. Човешкото око не е способно да го съзре.
А жената извика:
– Безмерно малкото е погубило сина ми по волята на безмерно голямото! Тогава какво сме ние? Какво сме?
В същия миг влезе майката на жената, която носеше саван за мъртвото момче, и чу думите на свещеника, а също и вопъла на дъщеря си. Тогава тя остави савана, пое ръката на дъщеря си в своята и промълви:
– Щерко, ние сме безмерно малкото и безмерно голямото – а също и пътеката между двете.
Из: „Странникът“, Халил Джубран, изд. „Фама“, София, 2003
* Kahlil Gibran, Illustration for The Prophet,1923
