„Човек на име УВЕ” и любовта, облечена в думите на Фредрик БАКМАН – споделено от едноименния му бестселър (Изд. Сиела)

(„Човек на име Уве”, © изд. Сиела)

♥ Тя никога не попита как е живял, преди да я срещне. Ако обаче някой го попиташе, той щеше да отвърне, че не е живял.

♥ Той така и не можа да разбере защо тя избра него. Тя обичаше абстрактни неща като музика, книги и странни думи. Уве пък предпочиташе онова, което може да докосне. Харесваше отвертки или маслени филтри. Крачеше през живота, пъхнал дълбоко ръце в джобовете. Тя танцуваше.

♥ Той бе от хората, които бяха наясно с всичко, което е черно на бяло. А тя беше неговият цвят. Тя беше всичкият цвят, от който той имаше нужда.

♥ Какви странни неща ти липсват, когато изгубиш някого. Дребни неща. Усмивки. Начинът, по който тя се обръща насън. Дори пребоядисването на стаята заради нея.

♥ От всичко, което най-много му липсва от нея, онова, което копнее да направи отново, е да държи ръката й в своята. Тя свиваше показалеца си в дланта му, криеше го там. Когато го правеше, той чувстваше, че на този свят няма нищо невъзможно. От всичко това му липсва най-много.

♥ Да обикнеш някого е като да се преместиш в къща – казваше Соня. – Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне вътре и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш на това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, вече обичаш къщата не толкова заради съвършенството й, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключа да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом.

♥ Никога не беше чувал нещо толкова невероятно като гласа ѝ. Тя говореше така, сякаш бе на ръба да избухне в смях. Когато се кискаше, звукът приличаше на бълбукане на шампанско, ако шампанското може да се киска.

♥ Когато Уве се възмути, тя се усмихна, пое едрите му ръце в своите и ги целуна, обясни, че когато човек дава на друг човек, не само получателят е благословен. Също и онзи, който дава.

♥ Тя обичаше да говори, а Уве обичаше да си мълчи. Като си припомняше, Уве предположи, че тъкмо това имат предвид хората, когато казват, че двама души са съвместими.

♥ Тя се усмихна, обясни, че обичала книгите повече от всичко и започна да му разказва за какво ставало въпрос в томчетата в скута ѝ. Уве осъзна, че иска да я слуша как обяснява за нещата, които обича, до края на живота си.

♥ Нямаше да чуе смеха ѝ, който до края на живота му щеше да го кара да се чувства така, сякаш някой тича бос вътре в гърдите му. Тя често казваше, че „всички пътища водят към предопределеното ти място“. За нея това беше нещо. За Уве обаче това бе някой.

Избрано от: „Човек на име Уве”, Фредрик Бакман, изд. Сиела
Снимка: Fredrik Backman/twitter