Не сме решили като маймуни ли да живеем или като хора ♥ Хенри Дейвид ТОРО

(Henry David Thoreau, by B.D. Maxham, 1856)

♥ Къде живях и за какво

Открай време животът ни е жалък, мравешки, макар в мита да се казва, че отдавна сме се превърнали в хора; бием се с жерави като същински пигмеи, трупаме грешка след грешка и кръпка връз кръпка, а върховните ни добродетели се подклаждат от незначителни и лесно отстраними злочестини.

Животът ни се прахосва в дреболии. За честния човек е предостатъчно да знае да брои на пръсти, най-много да си помогне и с десетте пръста на нозете. Простота, простота и пак простота! Вършете по две-три неща, а не по сто, че и по хиляда едновременно; вместо до милион бройте до десет, та всичките ви сметки да се побират на дланта. Това разбунено море - цивилизацията - е тъй помръкнало от облаци, раздирано от бури, насечено от плитчини и всевъзможни рифове, че решен ли е да не потъне и да достигне своя пристан, човек трябва да е отличен навигатор, да се ориентира без помощта на звездите.

Опростявайте, постоянно опростявайте! Наместо три пъти на ден яжте по веднъж, щом се налага; наместо със сто различни блюда задоволявайте се с пет, и намалете съответно всичко останало. Животът ни напомня Германската конфедерация, съставена от множество държавници с постоянно менящи се граници, поради което един германец не би могъл да каже в кой момент докъде се простират пределите й. Самата ни нация с целия й тъй наречен сериозен напредък - който впрочем е съвсем повърхностен и несериозен, - задръстена с мебели, заклещена в собствените си капани, развратена от разкош и безмерно прахосничество, представлява - също като милионите изграждащи я семейства - тъй занемарена и непохватно скроена общност, че може да се спаси единствено посредством устойчива икономика, от спартанска по-спартанска простота на живота и облагородяване на стремежите.

Животът ни тече прекалено бързо. Хората си въобразяват, че най-важното е Нацията да развива търговия, да изнася лед, да разполага с телеграф, да достига тридесет мили в час, а не мислят доколко ТЯХ САМИТЕ това ги засяга, не са решили като маймуни ли да живеят или като хора. Ако престанем да дяламе траверси, да ковем релси, да отдаваме на труд дните и нощите си и се помъчим да изковем ЖИВОТА си, кой тогава ще прокарва железопътни линии? А не се ли прокарват железопътни линии, как ще стигаме навреме небето? Но ако си стоим вкъщи, погълнати от заниманията си, кой изобщо ще има нужда от железопътни линии? Не ние пътуваме по релсите, а те пътуват по нас. Замисляли ли сте се някога какво представляват траверсите, подложени под релсите? Всяка от тях е човек, ирландец или янки. Релсите лежат отгоре им, пясък ги покрива, вагоните плавно се движат върху им. Но те спят дълбоко, уверявам ви. С годините железопътните линии стават все повече и повече, тъй че, ако някои хора имат удоволствието да пътуват по релси, други пък имат злочестината да се пътува отгоре им. А случи ли се да бъде прегазен някой надигнал се сомнамбул - някоя излишна или накриво поставена траверса, - веднага спират влака и вдигат такава врява, сякаш станалото е изключение. С радост узнах, че на всеки пет мили има работници, които се грижат траверсите да не помръдват от местата си, тоест един ден те могат да се пробудят.

Защо е това бясно препускане и пропиляване на живота? Обрекли сме се на гладна смърт, още преди да сме почувствали глад. Казано е, че един бод навреме спестява девет, и всички бързат да направят хиляда бода днес, та да си спестят девет утре. Всъщност ТРУДЪТ ни е напълно безсмислен. Друсани от несекваща хорея, не можем за миг да останем в покой. Достатъчно е само да подръпна въжето на църковната камбана като на пожар и, сигурен съм, няма да остане жив човек по фермите в околността на Конкорд: мъже, жени, деца, независимо от непомерната си заетост, с която вече неведнъж са се оправдавали същата тая сутрин, ще зарежат всичко и ще се отзоват на камбанния звън, но не толкова за да спасяват горящото имущество, колкото - нека признаем истината - за да го видят в пламъци, след като тъй-тъй се е запалило и то се знае, не по тяхна вина, или пък за да видят потушаването на огъня, че и самите да се включат, ако гледката е красива: това е то, дори да гори енорийската църква.

Едва подремнал половин час подир обед, деловият човек надига глава и пита: „Какво ново?“ - сякаш цялото човечество през това време е стояло на стража. Има и такива, които се разпореждат да ги будят на всеки половин час - очевидно по същата причина, - и сетне вместо отплата разказват какво са сънували. След нощния сън новините са не по-малко насъщни от закуската. „Я да видим какво ново по света тая сутрин“ върви заедно с кафето и кифлата: тогава човек прочита във вестника как примерно някому извадили очите край река Уахито, без изобщо да се замисли, че самият той обитава мрачна и дълбока мамутска пещера на земното кълбо и притежава само зачатък на зрение.

От: „Живот без принцип“, Хенри Дейвид Торо, изд. Сиела, 2011 г.
Снимка: Henry David Thoreau, by B.D. Maxham, 1856, commons.wikimedia.org