„От общуването ми с проядени от червеи книги, с ръждясали железни предмети и с червясали дървении, които вие продавахте, за да се прехранвате, аз още като дете бях обхванат от дълбокото чувство за преходността и за нищожността на всяко нещо.“
~ „Книга за моя приятел“
(1844 ~ 1924)
♥ Хуманитарно образование
(фрагмент)
…Колкото остарявам, аз все повече се интересувам от първия учебен ден.
Ако бях пансионер и лицей, спомените ми за училище щяха да бъдат мъчителни и щях да ги избягвам. Но моите родители не ме изпратиха на такава каторга. Бях приходящ в един стар колеж, потулен и наподобяващ манастир, всеки ден виждах улицата и нашата къща и не бях откъснат от обществения живот и от семейството. Затова чувствата ми не бяха като у роба, те се развиваха с кротостта и силата, давани от свободата на всичко, което вярва в нея. В тях не се примесваше омраза и имаше някакво добро любопитство, защото аз търсех познанието, за да мога да обичам. Всичко, което срещам по пътя си, на улицата – хора, животни, предмети, – допринасяше повече, отколкото човек би могъл да повярва, да почувствувам живота в неговата простота и сила.
Нищо не може по-добре от улицата да накара едно дете да разбере обществения механизъм. То трябва да е видяло сутрин млекарките, носачите на вода, въглищарите, трябва да е разглеждало магазинчетата на бакалина, колбасаря и търговеца на вино, да е гледало минаването на войската начело с музика, най-после – да е вдъхнало от уличния въздух, за да почувствува, че законът за труда е божествен и че на този свят всеки трябва да извършва своята работа. От пътуванията ми сутрин и вечер – от къщи до колежа и от колежа до къщи – съм запазил любознателност, изпълнена с обич към занаятите и хората, които ги упражняват.
Нека все пак си призная, че дружелюбието ми не беше едно и също към всички. Отначало книжарите, които поставяха във витрината на магазинчето си картини от Епинал, ми бяха любимците. Колко пъти, долепил нос до стъклото, съм чел от край до край надписите на тези малки картинно представени драми!
За кратко време се запознах с много от тях: имаше с фантастика, която караше въображението ми да работи и развиваше у мен тази способност, без която не е възможно никакво откритие, дори и в областта на експеримента и на точните науки. Имаше и други, които, като представяха човешкото съществование под наивна и впечатляваща форма, ме накараха да видя за първи път най-страшното – или по-добре казано, –единственото страшно нещо: човешкия жребий. С една дума, на Епиналовите картини дължа много.
По-късно, на четиринадесет или петнадесетгодишна възраст не се спирах вече пред тезгяхите на бакалите, чиито кутии със захаросани плодове все още дълго ми се струваха възхитителни. Отнесох се пренебрежително към галантеристите и не се измъчвах вече да отгатвам какво означава блестящата от злато загадъчна буква „У“ на табелката им. Едва-едва поспирвах да разчитам наивните ребуси, изобразени на фигурните плетеници по решетките на старите питиепродавници, където се вижда някоя дюля или комета, изковани от желязо. Все по-изтънченият ми ум се интересуваше вече само от дюкянчетата, където се продаваха репродукции, от изложените за продан стари вещи и книги.
О, стари евреи от улица „Шерш-миди“, простички търговци на книги по кейовете, учители мои, колко голяма признателност ви дължа! Както професорите от университета и дори повече от тях, вие ме изградихте интелектуално. Мили хора, вие разстлахте пред очарованите ми очи тайнствените форми на живота в миналото и какви ли не ценни паметници на човешката мисъл. Защото, като се ровех из вашите шкафове, като разглеждах прашните щандове, натежали от жалките реликви от нашите предци и от техните красиви мисли, аз неусетно се почувствувах пропит от едно извънредно здраво светоусещане.
Да, приятели мои, от общуването ми с проядени от червеи книги, с ръждясали железни предмети и с червясали дървении, които вие продавахте, за да се прехранвате, аз още като дете бях обхванат от дълбокото чувство за преходността и за нищожността на всяко нещо. Бях отгатнал, че хората са само някакви променливи образи в илюзорния всемир и още оттогава имах склонност към тъга, кротост и състрадание.
Школата вън от къщи ми даде, както виждате, значителни познания. Домашната школа бе още по-полезна за мен. Семейните обеди – така приятни с бялата покривка, гарафата, пълна с бистра вода и ведрите лица – всекидневните вечери, придружени от дружески разговори внедряват у детето влечение и разбиране на нещата, свързани с дома, на простичките и свети неща в живота. Ако то има щастието да притежава като мен умни и добри родители, разговорите, които чува на масата, му вдъхват усет за справедливост и желание да обича. То яде всеки ден от оня благословен хляб, който нашият духовен баща разчупил и дал на поклонниците в странноприемницата в град Емаус. И като тях си казва: „Вътре в мен моето сърце гори от топлина“.
Из: „Книга за моя приятел“, Анатол Франс, държавно издателство „Отечество“, 1982 г.
Снимка: imdb.com
