Месогейският митрополит НИКОЛАЙ и дискусията му с група младежи, скептично настроени към вярата

(Congregation leaving the reformed church in nuenen, Vincent van Gogh, 1884-1885)

╫ Само Бог знае тайната на всеки човек

Преди да поеме по пътя на църковното служение, митрополит Николай завършва астрофизика в Харвард и в Масачузетския технологичен институт, за известен период работи като учен сътрудник на НАСА. През 1993 г. става основател на първия Център по биоетика в Гърция. Споделяме част от дискусията на Месогейския митрополит Николай с група младежи, скептично настроени към вярата.

...

Съвременният човек е разкъсван в себе си – едно иска, друго върши. Вижда нещо добро по пътя си, но го отблъсква, без да може да си обясни защо. В себе си усещам сякаш е зейнала някаква черна дупка. В епохата на властващ рационализъм, в която живеем, са ни по-близки понятията от сферата на психологията (например чувството за вина), отколкото от сферата на православния духовен опит (например смирението). При тези обстоятелства изглежда особено трудно човек да се съкруши вътрешно и да се покае. Как може да се заличи усещането за тази черна дупка?

Митрополит Николай: Добре е да се научим да чувстваме радост от това да си последен, да си накрая. Това е най-хубавата и дълбока радост. Тя носи печата на любовта и най-вече на свободата. Това е автентичното смирение и няма никаква връзка с триумфа на онзи, който е станал първи в нещо.

Веднъж попитах един протестантски пастор кое е най-доброто място в рая и той автоматично ми отговори: „Близо до нашия Господ”. Всъщност най-хубавото място в рая е мястото на последния. Не съществува по-чиста радост от това да се наслаждаваш на славата на твоя брат като на твоя лична слава. Смиреният никога не пада. Защото не може да падне онзи, който се е поставил под всички останали. По-скоро така изчезват черните дупки и вините, за които говориш. Някак така разбирам тайната на живота.

От предишните ни наши разговори с Вас разбрах, че най-голямата пречка е егоизмът, особено след като всичко около нас е устроено така, че да го подхранва. Но това, което наричате смирение, лесно би могло да бъде и окаяност, егоистично самобичуване като това на Ставрогин в „Бесове”, и така човек да загуби усещането, че, въпреки собствения си хал, продължава да бъде скъпоценен в очите на Бога и е обичан от Него. Как човек може да различи и да вкуси истинското смирение от нарцистичното самобичуване?

М.Н. Егоистичното чувство за вина и другите неща, които ти описа, са патологични движения на егото. Смиреният има мир и се надява. Без вътрешна радост, надежда и мир, не съществува смирение. Сега се намираме в скита на благодарния разбойник. Той имал в себе си надежда и затова помолил за място в царството Божие. Ако беше жалък човек и се самобичуваше, нито той щеше да бъде в рая, нито ние щяхме да имаме манастир, посветен на неговото име.

Има ли конкретни духовни стадии, през които минава личният път към търсенето на Бога?

М.Н. Първо, търсенето на Бога не е цел. Целта е срещата с Бога. Неговото търсене е пътят. От друга страна, най-вече Бог върви към нас, не толкова ние към Него. Той се движи към нас чрез събития, възможности, хора, знамения и т. н. Ние очакваме срещата и просто бдим. Това, което трябва да правим, е да очакваме и очите ни да бъдат широко отворени, за да Го разпознаем. Срещата с Бога не е наше постижение, а отзоваване на Неговата благодат. Затова нейното опитно преживяване не е съпроводено с гордост, а с още по-голямо смирение.

Подготовката за срещата започва от нашите усилия за очистване, т.е. освобождаване от страстите, съкрушаване на егоизма, култивиране на добродетелите, укрепване на вярата, мир на помислите. След това идва просветлението на ума и накрая – единението и общението с Бога. Ние се подвизаваме за първото, другите неща са дело на Бога. Това е едно постоянно пътуване, изпълнено с падания и ставания. Благословено пътуване!

Въпросът ми е свързан със самосъзнанието за нашето състояние в това пътуване. Тоест заниманието с това къде се намирам, доколко съм здрав духовно и доколко съм грешен.

М.Н. Разбрах те, но това, което искам да кажа, е, че ние не се занимаваме нито със себе си, нито с другите. Човешката душа е тайна, която не сме способни да разбулим напълно. Често в изповедта искаме да анализираме дълбоко себе си пред духовника. Това е грешка. Също така, веднага щом духовникът си помисли, че напълно ни познава, че сме му ясни, той губи познанието, което е придобил за нашата същност. Както и ние от момента, в който си помислим, че вече прекрасно познаваме собствения си вътрешен свят. Затова повтарям, че само Бог знае тайната на всеки човек. И Той я открива на Своите.

Това, от което имаме нужда в нашето пътуване към Бога, е непоколебимо да държим смирено съзнанието си и чувството на покаяние. Трябва непрестанно да копнеем за нашето единение с Христос и да се надяваме на Неговата милост, смятайки всеки наш ближен за брат. Именно това има предвид св. Силуан Атонски с думите: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”. Как след това да се появи фанатизъм, коравосърдечие или надменност?!

Казах Ви, че не искам да живея, а Вие ми казахте да изпълвам с живот всеки миг от живота си. Какво означава това? Около себе си виждам неправда, болести, насилие, сега и безработица, един свят, изпаднал в състояние на пълно безумие.

М.Н. Проблемът е, че гледаш около теб, а не в теб. Виновните са другите, условията на живот, политиците, светът, а не ние (така си мислим). Един руски светец в пустинята – св. Серафим Саровски, казва: „Придобий мирен дух и хиляди около тебе ще се спасят”. Тук е решението. Затова ти казах да дадеш живот на всеки твой миг живот. Света няма да го промениш. Себе си обаче можеш да промениш.

Откъде да почерпя тази радост, с която да изпълня всеки миг от живота си, след като не виждам и следа от нея около себе си?

М.Н. И да видиш радостта около себе си, няма да можеш да почерпиш от нея, ако вътрешно не се промениш. Тази дискусия например, която водим ние с теб сега, би могла да отвори нови пътища и за теб, и за мен. Но тя би могла и да не даде отражение в нас. Нашите предразсъдъци, влияния от околните, навици, придържане към конкретни възгледи, скрит егоизъм, може да ни заслепяват толкова много, че да не успяваме да видим истината и да се освободим. Трябва да открием смелостта на нашата свобода. Ще ти го кажа, въпреки че терминът може да те подразни: нужно е покаяние. Не да бъдем искрени към другите, а да се осмелим да съзрем истината за самите себе си. И за това е нужно двояко смирение: смирението да съзрем нашето окаяно състояние, и смирението да потърсим помощ.

Откъде да потърсим помощ? Къде е този, който може да поправи света? Не ми казвайте, че това е Бог! Той е направил света такъв, какъвто е!

М.Н. Естествено, че ще ти кажа Бог. Това дали Той е направил такъв света, дали може да го промени или защо не го прави, това е друг въпрос Но това, което със сигурност може да прави, е да ни помогне ние да се променим; не да ни промени насила. Това Той няма да направи без съгласието на нашата воля. За да ни помогне, Той иска да Му се доверим, а това доверие се постига чрез смирение, трябва да се смирим. Помисли малко и ще видиш това смирение какви сили освобождава в нас.

Нима не мога сам? Защо да търся помощ?

М.Н. Това „мога” и „сам” именно ни съсипва. Красиво е, че не съм сам и се нуждая от помощ. Това създава общение. Ето защо вярата иска смирение. Осъзнаването, че не можеш сам, не е срам, а сила.

Бихте ли ни дали пример за това как, променяйки себе си, се променя и светът около нас?

М.Н. Вътрешната настройка променя цялостното тълкуване на света. Ще ти дам пример от личния си опит. Занимавах се с теоретична астрофизика, не си падах по експериментите и емпиричните наблюдения. Спадах към учените на мисълта, а не на сетивата. Един ден, мисля, че беше през ноември 1980 г., няколко мои приятели, които правеха наблюдения в една голяма астрономическа станция на север от Бостън, в обсерваторията Хейстек, ме поканиха да прекарам една вечер с тях, и имах възможност да видя с телескоп тези неща, които дотогава бях разглеждал само на теория. Имаше един голям радиотелескоп с диаметър приблизително 41 м, с който наблюдавахме радиогалактика на разстояние 5,5 милиарда светлинни години.

Накрая към 5 ч. сутринта седнахме и дискутирахме. Разбрах колко мощно нещо са сетивата и непосредственото наблюдение. Затова ги попитах как се чувстват, преживявайки тази опитност като очаквах да ми кажат нещо поразително, подобно на това, което аз преживях. За голяма моя изненада, те ми отговориха, че понякога ги обзема лудост, друг път – разочарование, а понякога – дори и усещането, че животът не струва нищо. Всичко това, защото (според тях) живеем в една много мрачна вселена с много малко фотони – празна, гола, а ние сме изключително малки и трагично самотни в безкрайния космос.
Дойде и моят ред да говоря. Моето усещане обаче бе точно обратното на тяхното – при наблюдението аз почувствах, че вселената е много светла, въпреки че имаше малко фотони; че е много топла, въпреки че нейната температура е толкова ниска; че е изпълнена с хармония, красота и мъдрост. Да, почувствах се малък, нищожен, без това обаче да ме подразни, защото осъзнавах, че можех да съзра това величие и да му се насладя. Не се почувствах ни най-малко самотен, след като мъдростта и красотата на вселената имаха живот и лице. Осмелих се и им го казах. Те се разочароваха, попитаха ме дали съм набожен. Аз им отговорих отрицателно. Те се объркаха. Но им казах, че през онази вечер се изпълних с радостта на божественото присъствие. Разговорът приключи.

Един и същи дразнител тях накара да потънат в безсмислието, а мен освободи и ме изпълни със смисъл. Разликата беше в нас. Не бях по-добър от тях. Не. Но имах вяра. Това ме накара да прославя Бога, Който живееше в мен. Без вярата нямаше да мога нито да обясня, нито да разбера, нито да понеса този свят. Онази нощ и досега дава живот на моя живот.

Ако е така, тогава животът си струва. Ако съществува живот, искам да живея!

Превод: Константин Константинов
Източник (със съкращения): pravoslavie.bg
Картина: Congregation leaving the reformed church in nuenen, Vincent van Gogh, 1884-1885; chinaoilpaintinggallery