Писмата на великите
Далеч от красивата тъга на „Малкия принц“, едно писмо за суровата реалност от военните записки на големия френски писател и авиатор.
Бойните полети на Сент-Екзюпери на „Лайтнинг П-38“ през 1943 година:
21 юли - Полет Ла Сиота – Тулон: успешен. Продължителност – 5 часа и 50 минути. СенЛуи-дю-Рон, Арл, Авиньон, Ла Сиата, Тулон, Иер, Авиньон.
1 август - След излитане – неизправност в мотора. Връщане на земята. При приземяването самолетът претърпява авария.
12 август - Преведен в резерв на командването. На път да замине за САЩ. Връщане в Алжир.
...
Писмо до Х.
Алжир, август-септември 1943 г.
…Бойните задачи бяха моят покой. Не ме интересуваха техните комбини, след като в душата ми цареше спокойствието на чистата смърт. Но сега като безработен се чувствам жалък и беззащитен. Без гражданско състояние. И вече нищо, нищо не разбирам от живота.
Първо, ненавиждам полемиката, не я понасям. Тя е за мен най-страшното мъчение на света. Странно е, но е така. Не понасям също и затвора. Извън това мога всичко да понеса. Дори и десетте хиляди метра, когато съм толкова изтощен, като днес. Дори и раните. Дори и да изгоря.
Това всеобщо безмълвие ме изпълва с тревога. Несправедливо е. А техните дребни пигмейски машинации ме задушават. […] Ненавиждам тази планета. […] Толкова съм тъжен, тъжен, тъжен! […]
Непрекъснато си задавам въпроса, в кое кътче от вселената бих могъл да живея тъй, че да се чувствам у дома? […]
Същия ден след вечеря. […]
Вечерях с двама генерали тъпаци. Нещастният Жиро. Какъв глупак! И с каква банда глупаци се е обкръжил! След този разговор се чувствам по-отвратен от всякога.
Трудно е да се биеш „за нищо“. Не обичам локомотива на голистите заради някои негови особености. Но това все пак е локомотив. Насреща няма нищо друго, освен един прашен, старомоден и смешен манекен. Тогава къде да отида да подишам чист въздух?
Оставаха ми бойните задачи и неколкочасовите полети над Франция. На десет хиляди метра. Малко като достойнството на леден ешафод. Това ми допадаше. Но като безработен не мога да се надявам на нищо, което да има някакъв смисъл за мен. Отвратителните спорове, полемиката, клеветите – цялото това тресавище ми е противно. А откраднатите ми писма са като една първа стена от затвор. Мъката от мълчанието. Господи, колко ме отвращават хората! Животът сред тях ми прилича на огромен концентрационен лагер. Това е режимът на голия охлюв П. […]
Кълна ви се, че нямам работа тук, сред тези хора, на тази планета, където не ме разбират, нито ме обичат. Та нали тя е предадена под властта на голия охлюв П.! Какво мога да правя със Z или с тазвечерните генерали? Аз съм сам, сам, сам. Повече сам, отколкото ако бях мъртъв.
Паула не беше шега. Имам нужда от детство, изпълнено с божества. Земята, през която минавам, е толкова безплодна! Така беше в деня, когато се удавих. И вкусих от покоя. Нека настъпи покой.
Всичко е посредствено. Непоносимо ми е вече. Десетте хиляди метра излизаха от посредствеността. А вече ги нямам.
Заминавам ужасно разстроен.
Изпълнен съм с добра воля, но не мога нищо да изменя. Не съм в състояние да понасям низостта. А тази вечер на съседната маса се нагледах на пищния гол охлюв, който оставяше лепкава като сироп следа. Знам какво ще стане. Толкова съм отчаян!
Чудно е, че не сте го почувствали, за да ми се обадите по телефона.
Не зная какво става с мен и защо ми е толкова тъжно, тъжно!
Избрано от: „Военни записки 1939-1944“, Антоан дьо Сент-Екзюпери, Военно издателство София, 1988 г.
Снимка: imdb.com
