Болно ми е за моето поколение, което е опразнено от всякаква човешка същност ♥ ЕКЗЮПЕРИ

„Ненавиждам нашата епоха, когато под гнета на „всеобщия тоталитаризъм“ човекът се превръща в послушно, ласкаво и кротко животно.“

Неизпратено писмо на Антоан дьо Сент-Екзюпери до генерал Х. (Генерал Шамб?)

Драги генерале,

Скоро извърших няколко полета с П-38. Чудесна машина. На 20 години щях да се радвам да получа такъв подарък за рождения си ден. С болка съзнавам, че днес, когато съм на 43 години и съм летял 6500 часа по всички земни ширини, тези игри вече не ми доставят особено удоволствие. Самолетът сега е само средство за придвижване – в нашия случай военно – и когато на възраст, почтена за тази професия, се поставям в зависимост от скоростта, и височината, към това ме подтиква по-скоро желанието да не изпусна нито една от неприятностите, които се падат на нашето поколение, отколкото надеждата да преживея отново радостите на миналите години.

…Разказвам ви всичко това, за да ви доверя, че в това стадно съществувание на американската база, в обедното ядене, което изяждаме прави за десет минути, в ходенето назад – напред между едноместните самолети с 2600 конски сили и сградата с неопределен вид, където сме струпани по трима в стая, с една дума – в тази страшна човешка пустиня няма нищо, което да сгрява сърцето ми. Това е нещо като полетите през юни 1939 година, от които нямаше нито полза, нито надежда за завръщане – болест, която трябва да се прекара. Аз съм „болен“ за неопределено време. Но не смятам, че имам право да бъда избавен от тази болест. Това е. И тъй – аз съм ужасно унил и унинието ми е дълбоко. Болно ми е за моето поколение, което е опразнено от всякаква човешка същност. То не знае друга форма на живот, освен баровете, математиката и автомобилите „Бугати“ и сега изведнъж се оказва въвлечено в чисто стадна дейност, която е съвършено безцветна. И никой не умее да забележи това. Вземете явлението война преди сто години. Погледнете колко усилия бяха нужни, за да се утоли у човека жаждата за духовност, поезия и просто за човечност. Днес подобни глупости са смешни за нас – хората, изсушени като кирпич. Мундири, флагове, песни, музика, победи (в наши дни победи вече нима, както няма и нищо, което може да се сравни с поетическата наситеност на един Аустерлиц. Има само храносмилане – бавно или бързо). Всякаква лиричност звучи смешно. Хората не искат да бъдат събудени за какъвто и да било духовен живот. Те и на война приличат на добросъвестни работници на конвейер. Както казва американската младеж, „ние честно извършваме тази неблагодарна работа“. А пропагандата в целия свят безпомощно разтваря ръце. Нейният недъг съвсем не е в това, че липсват ярки дарования, а в наложената ѝ забрана да се опира, без да изглежда патетична, на великите митове, които носят обновление. Човечеството клони към упадък – от гръцката трагедия е изпаднало до пиесите на господин Луи Верньой (трудно е да се слезе по-низко). Век на рекламата, на системата на Бедо, на тоталитарните режими и на армиите без тръби и знамена, без литургии за мъртвите. Ненавиждам епохата си с всички сили. В наши дни човек умира от жажда. О, генерале, целият свят е поставен пред един проблем, един – единствен. Да се върне на хората духовната значимост. Духовното безпокойство. Да се излее върху тях нещо, което да прилича на грегориански псалм. Ако бях вярващ, след като премине времето на „необходимата, но неблагодарна работа“, не бих понесъл нищо друго, освен Солем [52]. Не може вече да се живее само с хладилници, политика, белот и кръстословици, видите ли! Това е непоносимо. Не може да се живее без поезия, без багри, без любов. Достатъчно е да послушаме селските песни от XV век, за да измерим дълбочината на нашето падение. Останал е само гласът на робота на пропагандата (простете ми думата). Два милиарда души чуват вече само робота, нищо друго не разбират, освен робота. И сами се превръщат в роботи. Всички сътресения от последните 30 години имат само два източника. Безизходицата на икономическата система на XIX век. И духовното отчаяние.

Съществува един-единствен проблем и той се състои в това да се преоткрие животът на духа, който стои по-високо от всичко, дори и от живота на разума. И който единствен носи на човека удовлетворение. Това излиза извън рамките на религиозния живот, който е само една от формите на духовния (макар че може би духовният живот непременно води до религиозния). А животът на духа започва там, където „видимото“ битие се ражда от нещо, което стои по-високо от съставните му елементи. Любовта към дома – непозната в Съединените щати – е също живот на Духа. Както и селският празник. И култът към умрелите (споменавам това, защото, след като пристигнах тук, загинаха двама или трима парашутисти. Случаят беше потулен – нали вече не можеха да служат. И това е от епохата, а не от Америка: човекът вече е загубил значението си). Затова трябва непременно да се говори на хората. Трябва да се говори на хората, защото те са готови да се присъединят към каквото и да било…

Ах, драги генерале, колко странна е днешната вечер! Какъв странен климат! От стаята ми се вижда как се осветяват прозорците на тези безлични сгради. Чувам как разните радиоприемници започват да изригват глупашка музика за тълпата от празни люде, дошли тук от моретата и чужди дори на носталгията. Тяхната готовност смирено да приемат нещата лесно може да се смеси с духа на саможертва или с моралното величие. Това би било ужасна грешка. Любовта, която свързва човека с другите същества и с вещите, не се отличава в наши дни нито със задушевност, нито с трайност, затова човекът не преживява раздялата както преди. Това ми напомня една тъжна дума от еврейския разказ: „Значи отиваш там? Колко ще бъдеш далеч!“ – „Далеч от къде?“ Това напуснато от тях „къде“ не беше всъщност нищо друго, освен безформената купчина от навици. В нашата епоха на разводи хората също тъй лесно се „развеждат“ и с вещите. Хладилниците са взаимозаменяеми. Къщите също, ако са сглобяеми. Жените също. Или религията. Или партията. Дори измяната става невъзможна: кому да измениш? Ако си далеч, то от къде? Ако има измяна, то към кого? Човешка пустиня. Колко е послушно и кротко човешкото стадо! Мисля си за бретонските моряци от стари времена, които слизаха на брега на Магелановия проток, за чуждестранният легион, който се нахвърля на един град, за цялото това сложно преплитане на чудовищни апетити и на непоносима носталгия, неизменно възникващо там, където мъжете се оказват в твърде сурова изолация от света. За да ги обуздаят, винаги са били необходими или силни жандарми, или могъщи принципи, или могъща вяра. Но никой от тях не би проявил неуважение към селянката, която пасе патки. В зависимост от средата, на която принадлежи, човекът в наши дни може да бъде усмирен или с белот, или с бридж. Ние всички сме учудващо добре кастрирани. Така най-сетне сме свободни. Отрязали са ни ръцете и краката и после ни оставят свободни да се движим. Ненавиждам нашата епоха, когато под гнета на „всеобщия тоталитаризъм“ човекът се превръща в послушно, ласкаво и кротко животно.

…Заплахата надвиснала над самия живот. Но когато той бъде спасен, пред нас ще се постави основният въпрос на нашето време. Въпросът за предназначението на човека. Отговор не се предлага и на мен ми се струва, че се движим към най-безпросветно черните времена на историята. Безразлично ми е дали ще ме убият във войната или не. Какво ще оцелее от онова, което съм обичал? Говоря не само за хората, а и за обичаите, за неповторимите отсенки, за някаква духовна светлина. За обеда под маслиновите дръвчета в провансалската ферма, но и за Хендел. Не ме интересува кои вещи ще оцелеят. За мен е важен порядъкът на нещата. Цивилизацията е невидимата връзка между нещата, защото тя се отнася не към самите вещи, а към невидимите отношения помежду им. Отношения, установени по един начин, а не по друг. В резултат на масовото производство ще имаме отлични музикални инструменти, но кой ще бъде музикантът? Не искам да знам дали ще ме убият във войната, или ще ме сполети яростта на онези летящи торпеда, които вече нямат нищо общо с истинския полет и чиито бутони и циферблати превръщат пилота в нещо като главен счетоводител. (А полетът е също своего рода връзка). Но ако се върна жив от тази „неблагодарна, но необходима работа“, за мен ще се поставя само един въпрос: какво може, какво трябва да се каже на хората?

…Драги генерале, простете ми, ако тази лоша електрическа лампа, която сега ще угася, е попречила и на вашия сън. И вярвайте в моето приятелство. Сент-Екзюпери

Със съкращения от: „Военни записки 1939-1944“, Антоан дьо Сент-Екзюпери, Военно издателство, София 1988 г.
Снимка: imdb.com