Из Хайтовите засукани светове и диви разкази, обладани от вечния кръговрат на природата…
♥ Тишина
Обедното слънце припича. Подгонени от жарките му лъчи, сенките са се свили чак до дънерите на дърветата. Отмалелият вятър се е пъхнал под една клонеста ела и се плъхти. Умълчало се е и поточето в дола от настъпилата суша. Мируват дори листата на трепетликата, а задъханата мащерка излива на талази омайните си миризми.
Но ето – сухи шумки се разместват и един огромен дървосечко се задава по горската пътека, следван от няколко мравки. Те не го следват, а преследват: прекосяват пътя му, връщат се, догонват го, качват се върху него и се опитват да го захапят, но челюстите им отскачат от дървосечковата броня. Бръмбарът продължава несмутимо своя ход – величествен, корав, неуязвим, а двете му антени опипват терена и направляват движението на бронираната маса. По едно време една от мравките успява да се вкопчи в мустака на броненосеца. Той спира, за да я изтърси, но в тоя миг друга мравка ляга по гръб и като свива заостреното си коремче, изстрелва в лицето на дървосечкото мравчената си киселина…
Антените на черния великан потреперват и се отпущат, поразени от коварната упойка. Огромните му челюсти заорават в земята. Без да губят време, пъргавите мравки захапват единия му крак и с дружно усилие обръщат броненосеца по гръб. Косматите крака на страшилището щръкват във въздуха. Мравките хващат, коя където свърне парализираната жертва и я повличат към мравуняка заедно с нейното остаряло отбранително устройство.
– Крях! Крях! – обажда се една мекосърдечна жаба, стресната от зловещото шествие, но бързо млъква, досетила се, очевидно, че с викове ходът на историята не се променя.
Докато долу се развихря схватката между бръмбара и мравките, две черно-жълти пеперуди са си дали среща на едно трепетликово листо и се втриват една в друга, отдали се тялом и духом на любовния си порив. Няколко мига те седят неподвижно, здравата прегърнати, след това мъжката потрепва, изпълнила предназначението си, и се отпуща омаломощена от преживяното щастие върху трепетликовото листо. Листото я задържа за миг, но почувствувало, че пеперудата е труп – безцеремонно я изтърсва на земята.
– Крях! Крях! – обажда се отново листната жаба, но никой не й обръща внимание.
Косове изчирикват в букака за кратко – знак, че някаква нечиста сметка бързо и безшумно е разчистена.
Влечуго разлюлява тревата и се скрива със зловещо съскане.
Пропуква суха съчка, а може да е счупен гръбнак – и тишината над леса отново се възстановява.
Слънцето прилежно свети.
Светът не се събаря от разигралите се кратки схватки.
Нейде в подмолите на тишината природата мачка тестото на живота ту с галещи пръсти, ту с юмруци, а от челото й се отронват една след друга върху нажежената земя кървави и знойни капки.
От: „Хвъркатото корито“, Николай Хайтов, изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1979
Снимка: archives.bnr.bg
