Посрещаме юли с мечтите на детството и крачим из небесата, превърнали се в наши улици. Назаем от разказа на Здравка Евтимова „Да уловиш облак“, включен в сборника й „Юлски разкази“ (ИК „Жанет-45“).
♥ Да уловиш облак
(фрагмент)
– Неговата улица е небето – може да е синьо като боичката във водните ти бои или черно като земята в саксията на лимона, дето насадихме с тебе, но облакът е важна птица. Небето е негово, то e негов баща.
– Ми как тогава ще го хвана? – питам аз тате, който знае повечето неща на света.
– Нали не можем да подскочим до небето. Като се покатеря на черешата, уж го стигам, но пипам само вятър, а то е два метра над мене.
– Човек трябва да си направи капан за облаци – решава баща ми. – Това е много проста работа. Взимаш големия зелен леген, в който мама накисва рокличката ти. Залагаш легена под небето, избираш си един облак и го гледаш десет минути. За да не сбъркаш колко е десет минути – да знаеш: десет минути е времето, през което си помисляш за онова място на морето, където искаш да те заведа и все не мога.
– Ами ако искам да ме заведеш на три места едновременно?
– Тогава десетте минути ще траят три пъти пo-дълго – обяснява баща ми.
Разбирам, ще мисля само за едно място, за да минат десетте минути по-бързо, но облакът ще си крачи по небето независимо дали то е синьо като
моята боичка, или черно като оная нощ, когато се изгубих в Радомир.
– Нищо подобно – поправя ме тате. – Ти гледаш облака, преди да завали. И като завали, облакът става на дъжд, който отива в нашия капан за облаци.
Аз не искам да мъча облака в тоя леген, отвръщам натъжена аз.
– Точно така, водата в легена е твоят облак и тогава ти знаеш ли какво правиш? Сипваш я на малката черешка, която насадихме с тебе, и черешката става твоят облак. Тя знае всичко. Покатери се на някой клон и веднага се превръщаш в облак, тогава небето е твоя улица и можеш да ходиш навсякъде. Само трябва да си помислиш за някое място на Земята и то ти става приятел.
От тоя ден нататък аз все се качвах на черешката и бях облак по цял ден. Моето небе беше от листа и клони, завивах се с жълтото одеяло на слънцето и виждах всичко по света. Знаех, че някъде под мене има други деца, които си правеха капани за облаци и бяха заложили легени да ме хванат в тях.
Откъс от: „Да уловиш облак“, Здравка Евтимова, „Юлски разкази“, ИК „Жанет-45“, 2017 г.
Снимка: Zdravka Evtimova