„На другата година, за голям мой ужас, Пондьо беше пак мой ученик… Пристигна Пондьо мазен, ухилен и със сини очила. И още по-тъп.“
За кръговрата на съдбата с Чудомировото кръшно перо през септември - време за училище, време за учители и дузина Пондьовци навярно…
Димитър Христов Чорбаджийски, Чудомир (1890 ~ 1967)
Наш Пондьо
– Когато бог иска да накаже някого, прави го учител – започна старият преподавател по история. – Това го е казал Сократ. Чуй сега аз пък какво ще ти разправя: виждаш ли го онзи там, с дългия врат, прегърбения, дето стои пред клуба? Виж го добре и слушай! Едно време този човек беше мой ученик. Преподавах му история и понеже часовете ми бяха малко, като допълнителен предмет имах и няколко часа рисувание.
Това момче тогава проявяваше едно изумително невежество въобще и беше една от най-големите ми грижи. Какво не правих, какво не струвах да го събудя – нищо не помагаше. Извадя го някой път на урок и го накарам да ми опише границите на Месопотамия, да речем. Той зашари с пръст около Галиполския полуостров, обиколи из Серското поле, мине Вардара, забучи най-после пръст някъде из долината на Шкумба и мига, мига…
Друг път го питам за историята на евреите:
– Ха сега, Пондьо – думам му, – покажи ми най-напред где се намира град Ерусалим!
Той пак предприеме една кръгосветска обиколка из Алжир, Тунис, Мароко, върне се назад, прескочи няколко морета и планини, спре се сред Източния Сибир, гледа ме като пате и мълчи.
По рисувание проявяваше също незнание. Не стига това, а беше и далтонист! Пълен далтонист. Рисуваме, да речем, стомна. Най-обикновена, проста стомна. Като я захване, обръща я или на бинлик, или на ракиен казан, или на каквото щеш друго. Почнем ли да полагаме бои, хвърлените сенки ги прави с червена боя. Цинобър, чист натурален цинобър! Веднъж им поставих да рисуват препариран гарван и той го боядиса с червена боя. Просто го болшевизира, знаеш! Разбира се, за срока му поставих слаб и по двата предмета. Сложих му двойки, ама си взех беля на главата. Като се заредиха, брате, баща му, майка му, леля му, един адвокат, негов сродник, един училищен настоятел, че и кметът даже ми обърна внимание! Беден бил, при лоши условия живеел, очите му били слаби, но щели да го лекуват – както-както, убедиха ме и на края на годината го пуснах да мине в по-горен клас.
На другата година, за голям мой ужас, Пондьо беше пак мой ученик. Не само това, а и партията на баща му дойде на власт и той зае видна служба в градеца. Пристигна Пондьо мазен, ухилен и със сини очила. И още по-тъп. Мъчих го, въртях го, усуквах го дано изкопча нещо от него – не ще и не ще! Пак му писах слаби бележки за срока. Тогава пък тръгнаха околийският началник, приставът, акцизният, председателят на околийското бюро, депутатът и трима детективи. Изредиха се, знаеш, един след друг и ми дадоха да разбера недвусмислено, че или Пондьо трябва да мине, или пък аз да си замина. Мислих, мислих: четири деца имам, нито къща, нито имот някакъв, а посред зима къде да ходя?! Писах му пак тройките и се отървах временно. За да не се излагам поне пред учениците си, виках го у дома да го занимавам безплатно, та дано каже нещо, кога го вадя на урок. Тъй вървя работата цели три години, защото партията на баща му управлява толкова. Пондьо мънка, аз помагам и се потя, той мънка, аз го подсещам и накрая пиша тройката. Като паднаха от власт, аз се окуражих отново и пак му писах двойките. Че като ме емнаха тогава: бре анонимни писма, бре клюки!… Анархист съм бил, дъновист съм бил, рушвети съм вземал, в разврат съм потънал и какво ли не!
За да не ме изкарат и людоед, писах му пак тройки на края на годината и наш Пондьо завърши училището за голяма радост на майка си, баща си и за чест и слава на леля, свако, адвоката, настоятеля, началника, пристава, председателя на околийското бюро, депутата и тримата детективи и се изгуби от града.
Къде се дяна, какво прави, не знам. След няколко години, като се яви пак, все бърза, все се муши из кантори и клубове, сваля шапка, кланя се, хили се, кокори се, а мене и не поглежда.
– И какво работи сега?
– Не знаеш ли? Учител е. И да е това само – въздъхна старият учител, – само това да е нещастието, иди-дойди, ами учи и двете ми деца!
– Какво преподава?
– Как какво? История, разбира се. На мое място е. Прави-струва, уволниха ме и ми зае мястото. И понеже часовете му по история са малко, като допълнителен предмет води и рисуване!
От: „Чудомир. Съчинения в три тома. Том първи“ (Разкази и фейлетони), изд. „Български писател“, София, 1981 г.
Снимка: Димитър Христов Чорбаджийски, Чудомир (1890 ~ 1967), chitanka.info