От „аз имам нужда“ до „аз искам“ - от непоемането на отговорност до правенето на избор
Опитай се да установиш дали привидната ти нужда не ти помага да се скриеш от самия себе си. Когато казваш „имам нужда“, не поемаш отговорност (етимологията на „отговорност“ е свързана със способността да отговаряме). Нуждата изглежда като нещо, което е извън мен. Аз нямам нищо общо, само се подчинявам на нещо, което е жизненоважно за мен. За разлика от него, аз искам е израз, в който участва цялото ми същество.
Аз искам изразява избор.
Всички тези доводи ясно показват, че когато се нуждая от нещо, създавам очакване. Очакването не се свързва с план за действие, а единствено с двузначно поведение спрямо това, което би се случило: от една страна, натрапчивото желание то да се случи, а от друга – страхът да не би това да не стане.
Ако изживявам желанията си като необходимост и не получа очакваното, аз се обричам на унищожение.
… Това ясно онагледява начина, по който създаваме собствените си страхове. Страхът винаги е измислица на съзнанието, „чувство на провал, дошло от миналото, което проектираме в бъдещето“.
Както вече ти казах, ако единствената действителност е настоящето, то тогава всичко, което проектирам в миналото и в бъдещето, е продукт на ума ми и следователно не съществува.
Ако се разбунтувам, се изправям срещу заплахата да ме обземе „безнадеждност“, която не се изразява в липсата на надежда, а по-скоро в безкрайното лутане между надеждата и убеждението, че тя няма да се сбъдне.
Мнозина ще се съгласят, че това ни обрича на безкрайно мъчение.
Съществува и трета възможност: истинската безнадеждност. С други думи, пълното отсъствие на очакване: когато не очаквам нищо от бъдещето си.
А защо да не позволя на всичко, което ми се случва, да ме изненадва? Защо да не живея всеки миг от живота си, без да се надбягвам с настоящето – и вместо това да чувствам пълноценно онова, което ми се случва тук и сега?
Ако се съсредоточим върху тази мисъл, непременно ще си кажем: „Много е трудно“. Да, много е трудно. И какво от това?
Много по-лесно е да не се обвързваме с действителността. По-лесно е да избягаме в миналото или в бъдещето. По-лесно е да посрещаме всяка ситуация, след като сме си я представили стотици пъти и сме премислили всички алтернативи… Още по-добре е, ако сме ги прехвърляли в ума си хиляди пъти… Дори милиони, нали?
Защо не се посветим единствено на това да планираме, да си представяме? Да мислим! Или да се молим на добрия Господ или на съдбата да не ни забравят; да гадаем бъдещето с помощта на пророчества, астрология или ясновидство и така да сме винаги добре подготвени за онова, което предстои.
Всичко това ми напомни на онзи стар виц за човека, който бил на посещение в една лудница и видял как пациентите скачали в басейна с вик: „Колко ще е хубаво в четвъртък!“. Човекът се приближил към един от санитарите и го попитал:
– Какво ще се случи в четвъртък?
– В четвъртък ще напълнят басейна с вода – отговорил санитарят.
От: „Писма до Клаудия“, Хорхе Букай, ИК „Хермес“
Снимка: Jorge Bucay
