„Защо това отчаяние, бачо? – Защото сме роби. Робите нямат право да бъдат весели. – Но имат право да се надеят…“
Иван Вазов (1850 ~ 1921)
Разходка из историята
Слънцето заливаше с утринния си светлик гористите чуки, що се чернееха над преслапът, през който минува път от Тракия за Търново. Живописно изпъстрените – с яркозелени рудинки и свежи моравки – лесове на Стара планина се разстилаха вълнисти до призрачно-обайните равнини на Дунавска България. Прохлада духаше. Сенките на големите букове шареха ронливия друм, из който пътуваха двамата българи.
Тия двама българи бяха два братя.
Когато пак се поспряха с конете си под една сянка, за да се закрият от жежките лучи на утринното лятно слънце, по-младият брат се обърна към по-стария, все мрачен и мълчалив:
– Ти все си намръщен. Кажи нещо, бачо.
По-старият въздъхна и отговори почти през сълзи:
– Какво да ти кажа? Проклятие, брате, виси над нас. Бедно отечество, бедно отечество!
– Защо това отчаяние, бачо?
– Защото сме роби. Робите нямат право да бъдат весели.
– Но имат право да се надеят – възрази по-младият брат.
– Надеждата днес е едно безумие.
– Не, тя е една добродетел, и най-потребната сега.
По-старият брат се усмихна горчиво, почти презрително.
– Да, ние сме роби, врагът ни е оковал, отечеството е нещастно – каза по-младият; – но вярата ни дава крила.
Те боднаха конете по жилестите корми п продължиха пътя си.
Денят преваляше. Слънцето трептеше веч над западните приоблачни чуки. Скоро притъмня. Пътниците отседнаха при Янтра, напоиха уморените си коне и се отбиха в една планинска колиба да нощуват. Вечеряха с хляб и кромид лук, па си легнаха въз постеля от борови върхари.
На следния ден, къде пладне, те съзряха търновските скалисти рътове. Отседнаха при Царева ливада за почивка.
– Е, сега какво ще кажем на тьрновци? – каза мрачен по-старият брат.
– Ще им кажем: надейте се и не губете бодрост. Ти вярваш в бога?
– Както и ти.
– Бог не обича слабодушните, обича силните духом.
Тоя кратък разговор стана преди… 738 години. Двамата братя се наричаха Петър и Асен. След три години България беше свободна.
***
На Атонският полуостров Паисий една заран след нощното бдение над историята на българските царе, патриарси и светии, която пишеше, излезе да се разходи под високите борики и се спря с поглед устремен на север.
Той гледаше към България.
И той въздишаше.
И казваше:
– О бедна Болгарио! Покрусена и поробена майко! Кога ще те видя огряна от слънцето? Ще ли доживея до радостния ден, когато ще счупиш веригите си и ще прославиш господа бога зарад избавлението си от агарянско иго? Ще ги счупиш, вярвам, ти си ги чупила и друг път. Бог не забравя праведните. Светата му десница ще се простре над тебе. Затова мужай се, крепи се и бъди силна за денят, когато божият глас ти извика „Стани!“
И той издигна треперещата си ръка и благослови планините и върховете, които се тълпяха в кръгозора на север.
Бялото море, блеснало като разтопено сребро, лъщеше заслепително от ярките лучи. Вълните се удряха о брега и се пръскаха на лучисти бисери.
Паисий дълго замислен гледа морето, па се повърна в килията си и подхвана пак нощния труд. В погледа му светеше далечния отблясък на възродена България, в която той вярваше…
***
На 1876 година като емигрант бях в Браила.
Априлското въстание, баташките ужаси, кланетата в България потресваха цяла Европа – тогавашната Европа. Гладстон гърмеше със своите позиви към възмутеното человечество.
В едно кафене аз се разговарях с браилския французки консул, с когото ме бяха запознали.
Той беше человек образован, елегантен, горд с отечеството си и с великите традиции, завещани от Френската революция.
В беседата той пожела да узнае защо са въстанали българите, да узнае от мене, очевидец на турската тирания и жестокости. Учуден малко, че той всичко това трябваше да знае от френските вестници, аз побързах с пламенни слова да му опиша причините на въстанието и погрома, който го последва. Впуснах се в хиляди подробности за ужасът, извършен от турците.
Стори ми се, че моят разказ го покърти, той си потърка челото и попита:
– Да, знам, но защо въстанахте?
Аз го гледах слисан от тоя странен въпрос.
– Защо ли? За да бъдем свободен народ.
Той попита:
– А позволяват ли ви турците да се молите богу в църквите?
– Да.
– А оставят ли свободно да си орете земята?
– О, да.
– Тогава никак не разбирам защо въставате.
И синът на Франция, горд с великите принципи, завещани от Френската революция, поклони ми се учтиво с ласкава усмивка на лицето и си отиде.
Избрано от: Иван Вазов. Разкази 1901-1921, изд. „Български писател“, София, 1977 г.
Снимка: Иван Вазов (1850 – 1921); Национален литературен музей, dictionarylit-bg.eu
