„И ний ще изчезнем. И нито следа. И никой няма да знае - докъде стигнахме и за какво беше всичко…“
(Стефан Цанев, фотограф: Мая Любенова)
♥ АВТОРЕКВИЕМ
(фрагмент от поемата)
Тази нощ, когато нежно спите
или си пиете разсеяно питието,
или събличате жените си,
или жените галят уморените си мъже;
тази нощ,
когато шофьорът се взира в бялата линия,
за да не излети от тъмния път,
когато пилотът приземява слепешком самолета,
когато капитанът сверява посоката по Северната звезда;
тази нощ,
когато дъщеря ми спи
и аз, за да не я събудя, пиша на кибритена клечка -
тази нощ
аз решавам живота си.
Какво направих до днес?
38-годишен -
оправдах ли щедростта на природата,
поникнаха ли всички семена, заровени в моя мозък?
Направих малко -
прецизен ли бях или мързелив?
И не оправдавам ли с безкомпромисно мълчание
своята нерешителност да говоря?
Колко пъти пожертвах живота си
за това,
което беше цел на живота ми?
Господи,
пропилях живота си, господи!
Великите ми някогашни намерения
са детски хвърчила,
над които - стъпил здраво на земята - мъдро се смея сега,
без да бъда безумен Икар,
но и без да бъда умен.
Останах честен. Но дали това е достатъчно?
Дървото, което разчита само на своя корен,
не прави компромиси,
не моли небето за дъжд,
не изяжда ближните си,
щедро се размножава,
не лъже,
не краде,
не убива -
дървото, значи, също е честно.
За съдба на дърво ли мечтаех?
Твърде дълго живях - това ми е грешката.
Защото разбрах, че ще живея дълго,
и отлагах всичко за утре, за утре, за утре…
а утрето вече е вчера.
Късно ли е да започна отново?
Виняхте ме в нескромност грозна,
моята вяра наричахте поза,
когато виках: Защо мълчите?
Хора, хора, бита ви убива мечтите! -
аз помня как се зъбехте вие:
хайде, ний подлеци сме, ти си светия!…
Надсмивахте се над моята непрактичност
(но ме обичахте, въпреки всичко!).
Сега ликувайте: със всеки залязъл ден
ставам все по-примирен и по-примирен,
все по-разумен, все по-практичен,
все по-скромен, все по-безличен,
все по-ниско свеждам глава…
Над мене започна да никне трева.
Докъде стигнахме? За какво беше всичко това?
Оженихме се,
народихме деца -
това ли беше всичко?
Кой се разведе, кой - не, имаме млади любовници
(кой тайно, кой явно, все едно - еднакво нечестно) -
това ли беше всичко?
Един стана административен класик,
друг - непризнат гений,
трети - държавник,
четвърти - режисьор,
пети - пияница,
шести, седми, осми - забогатяха от думи,
деветия - не мога да си спомня…
Питам ви, приятели - за какво беше всичко?
Когато бедни и бледи
амбициозни предтечи
готови да сменят перото с меча
безквартирни и безкомпромисни
дрипави
трамвайни гратисчии -
днес:
елегантни,
музейно сериозни в шкоди, рена и мерцедеси,
барабанящи с кастанетата на венчалните си халки
по дайретата на дискретните си шкембета -
приятели,
кажете ми:
за какво беше всичко?
И странно единство:
всички сме недоволни от народа.
За едни народа е разглезен от благоденствие,
за друг е говедно търпелив,
за трети - прагматичен,
за петия - безразличен,
за шестия, седмия, осмия - не знам какво си е…
За деветия - не мога да си спомня.
А народът гледа на нас като на пяна
от сблъскването на вълната с твърдия бряг,
която изчезва в попивателната на пясъка.
И ний ще изчезнем.
И нито следа.
И никой няма да знае - докъде стигнахме
и за какво беше всичко.
Това ли бе идеала ни - да забогатеем
за сметка на тоя народ,
комуто уж посвещаваме своя гений
и своя живот?
След тридесетата година започват
компромисите
в името на всички полезни неща.
За доброто се готвим постепенно и дълго,
подлеци ставаме изведнъж.
Вместо криле - размахваме лакти.
Наляво, надясно, напред, назад - и
объркваме:
врагове ли, братя ли?…
Все повече стават моите познати,
все по-малко - моите приятели.
Амбиции душите ни терзаят,
мълчим, от завист бледи…
Лайкучките дали мечтаят
да станат слънчогледи?
1980 г.
* Фрагмент от поемата „Автореквием“ (из стихосбирката „Реквием“), Стефан Цанев, изд. „Христо Г. Данов“, 1980
Портретна снимка на Стефан Цанев, фотограф: Мая Любенова, bg.wikipedia.org
