Умеейки да дава, тя умееше и да взема, без да се стеснява ♥ Ариадна ЕФРОН за своята майка Марина ЦВЕТАЕВА

„Безпомощна не е била никога, но винаги беше беззащитна. Дълго вярваше, че доброто се връща, вярваше във великата, неизтребима човешка взаимопомощ.“

Ариадна Сергеевна Ефрон (1912 - 1975) е първородна дъщеря на великата руска поетеса Марина Цветаева. През мрачната за Русия 1919 г. отчаяна от мизерията, Цветаева изпраща Ариадна и 2-годишната й сестра Ирина в приют, за да спаси от глад своите момичета. В приюта в Куницево обаче, храната не винаги достига, грижи за децата никой не полагал. Ариадна безутешно тъгува за майка си, а малката Ирина плаче до пълно изтощение. Едва след като Аля се разболява тежко, Цветаева я прибира от приюта, а Ирина не доживява в него своята трета годинка.

Ариадна наследява поетичния талант на своята майка, а животът й е изцяло посветен на изкуството във всичките му проявления. Тя е талантлив преводач на поезия и проза, мемоарист, художник и изкуствовед. Гордостта на Марина Цветаева, която пише: „Аля е гений на Душата“, заради многоликите таланти на своята дъщеря.

(Марина Цветаева и Ариадна Эфрон. Прага, 1925)

Ариадна Ефрон за своята майка

Каква беше Марина Цветаева?

Моята майка, Марина Ивановна Цветаева, беше невисока на ръст - 163 см., с фигура на египетско момче - широки рамене, тесни бедра и тънка талия. Юношеската й закръгленост бързо и завинаги се бе сменила от породиста суховатост; тънки и тесни бяха нейните глезени и китки на ръцете; походката й бе лека и бърза, леки и стремителни - без рязкост - бяха и движенията й. Тя ги овладяваше и ги забавяше пред хората, когато чувстваше, че я гледат или, още повече, че я разглеждат. Тогава жестовете й ставаха напрегнато-внимателни и скъпернически, но никога сковани.

Тя имаше строга, стройна осанка: даже наведена над писмената маса, тя запазваше „стоманената стойка на гръбнака”. Косите й, златисто-кестеняви, на младини спускащи се обемно и меко, рано започнаха да посребряват - и това още повече засилваше усещането за светлина, излъчваща се от лицето й - смугло-бледно, матово; светли и живи бяха очите й - зелени, с цвят на неузряло грозде, обкръжени от кестеняви клепки.

Чертите на лицето й, неговите контури бяха остри и отчетливи; никаква неяснота, нищо недомислено от майстора, изпуснато от длетото му и нешлифовано: носът, тесен в основата си, преливаше в неголяма гърбица (изпъкналост) и завършваше не заострено, а скъсено, с подвижни ноздри; като че ли меките устни, бяха ограничени от невидима линия.

Две вертикални бръчици разделяха светлите вежди. Завършено, като че ли необщително и статично, но по лицето й винаги се долавяше постоянното вътрешно движение, спотаена изразителност, изменчива и наситена с оттенъци, като небето и водата.

Малко бяха тези, които можеха да разчитат това лице. Ръцете й бяха здрави, дейни, трудови. Двата сребърни пръстена (пръстен-печат с изображение на кораб и ахатова гема с образа на Хермес, подарък от баща й) и венчалната халка, които никога не сваляше, не привличаха към ръцете й внимание, не ги украсяваха или стесняваха, а бяха едно цяло с тях.

Гласът й бе по младежки висок, звънък, гъвкав. Речта - стегната, репликите - като формули, афористични. Умееше да слуша; никога не потискаше събеседника си, но в споровете беше опасна: в дискусиите, диспутите и обсъжданията, като оставаше в границите на ледената си учтивост, с мълниеносно нападение сразяваше опонента си.

Беше блестящ разказвач. Стиховете си четеше не камерно, тихо, а като пред голяма аудитория. Четеше темпераментно, смислено, без поетически изхвърляния, неизпускайки края на реда; и най-сложното внушение ставаше ясно чрез нейното изпълнение. Четеше с желание, доверчиво, при първа молба, а ако не я дочакаше, сама предлагаше: „Искате ли да ви прочета стихове?”

През целия й живот беше голяма - и неудовлетворена - нейната потребност от читатели, от слушатели, с бързия им и непосредствен отклик на написаното и чутото. Към начинаещите поети беше добра и безкрайно търпелива, само ако усетеше в тях - или си въобразеше! - че имат „искрата божия” на таланта; във всеки такъв поет усещаше събрат, последовател, приемник - не на себе си! - а на самата Поезия! - но нищожествата разпознаваше и безпощадно развенчаваше, както намиращите се още в зародиш, така и достигналите до някакви мними висоти.

Беше действително добра и щедра: бързаше да помогне, да избави, да спаси - винаги ще даде едно рамо; делеше и последното си, най-насъщно, защото излишно нямаше. Умеейки да дава, тя умееше и да взема, без да се стеснява; дълго вярваше, че доброто се връща, вярваше във великата, неизтребима човешка взаимопомощ.

Безпомощна не е била никога, но винаги беше беззащитна. Снизходителна към чуждите, от близките си - приятели, деца - изискваше, както и от самата себе си: непомерно.

Не отхвърляше модата, както мислеха някои нейни повърхностни съвременници, но, нямайки материална възможност нито да я създава, нито да я следва, внимателно избягваше крайната бедност като в годините на емиграция с достойнство носеше и дрехи от чужди хора. Във вещите повече от всичко ценеше здравината, изпитана във времето: не признаваше чупливото, разпадащото се, уязвимото, с една дума – „изящното”(претенциозното).

Късно лягаше, преди сън четеше. Ставаше рано. Беше спартански скромна в навиците си, хранеше се умерено, не беше лакома. Пушеше: в Русия - цигари, които сама си свиваше; зад граница - твърди, мъжки цигари, по половин цигара в прост, черешов мундщук (цигаре).

Пиеше черно кафе: светлите му зърна печеше докато станат кафяви, търпеливо ги мелеше в стара турска мелничка, медна, във вид на кръгъл стълб, покрит с източна везба.

С природата имаше наистина неразривна връзка, обичаше я - планините, скалите, горите - с езически обожествяваща и непреодолима любов, без примеси на съзерцателност, затова и с морето, което не можеше да преодолее ни пешком, ни чрез плуване, не знаеше какво да прави. Просто не умееше да му се любува.

Неизменният, равнинен пейзаж я угнетяваше и потискаше, както и сивите, блатисти, покрити с мъх места, също и влажните месеци на годината, когато почвата става неустойчива под нозете на пешеходеца, а хоризонтът е неясен.
Завинаги в паметта й се запазиха родните места, Таруса и нейното детство, Коктебел - юношеството, тя ги търсеше постоянно и рядко ги намираше в хълмистите бивши „кралски ловни полета”, Медонския лес, в горите, цветовете и ароматите на Средиземноморското крайбрежие.

Леко понасяше жегата, трудно - студа. Беше равнодушна към откъснатите цветя, към букетите, към всичко, подредено във вази или в саксии по первазите на прозорците; цветята, растящи в градините, предпочиташе заради тяхната жизненост и дълговечност - бръшлян, изтравничета, диво грозде, шубраци.

Ценеше умното вмешателство на човека в природата, сътворчеството му с нея: паркове, бентове, пътеки.

С неимоверна нежност, вярност и разбиране (дори почит!) се отнасяше към кучетата и котките, те й отвръщаха със взаимност.

При разходките винаги си поставяше някаква цел: да стигнем до …, да се доберем до…, да се покатерим на…; радваше се повече на „придобитите” неща, отколкото на купените: събираше гъби, ягоди, и, в трудното чешко време, когато живеехме в бедните селски покрайнини, - вършини, с които разпалваше печката.

Добре ориентираща се извън града, в неговите предели тя губеше чувство за посоките и до отчаяние се луташе даже в познати места. Боеше се от високото, многоетажността, навалицата и блъсканицата, автомобилите, ескалаторите, лифтовете. От всички видове градски транспорт ползваше (сама, без някой съпровождащ) само трамвая и метрото. Ако ги нямаше, ходеше пеша.

Не беше математик и бе чужда на каквато и да е техника. Ненавиждаше бита - заради неизбежността му, безполезната повторяемост на всекидневните грижи, заради това, че изяждаше времето, необходимо за основното, по-важното. Търпеливо и равнодушно превъзмогваше всекидневното - цял живот.
Общителна, гостоприемна, тя охотно завързваше познанства, но много по-трудно се разделяше с тях. Пред обществото на „правилните хора” предпочиташе обкръжението на тези, които бяха считани за чудаци. И сама изглеждаше като чудак.

И в приятелството, и във враждата беше винаги пристрастна и не винаги последователна. Непрекъснато нарушаваше заповедта: „Не си прави кумири!” .
Чувстваше се млада, почиташе възрастните.

Притежаваше изискано чувство за хумор, не виждаше нищо смешно в дебелашкия смях. От двете начала, от които бе повлияно нейното детство - изобразителното изкуство (от бащата) и музиката (от майката) - приемаше като по-близко музиката. Формата и колоритът - достоверно осезаеми и зрими - бяха за нея чужди. Увличаше се само от сюжета на изобразеното - както децата гледат картинки, - затова, да кажем, графичните илюстрации или гравюрите (обичаше Дюрер, Доре) й бяха по-близки духом, отколкото живописта.
Ранното увлечение по театъра, отчасти обясняващо се с влиянието на нейния много млад мъж, както и на техните млади приятели, остана за нея, заедно с младостта, в Русия, не прекрачи нито границите на зрелостта, нито границите на страната.

От всички видове зрелища, предпочиташе киното, при това не „говорещото”, а нямото, заради много по-големите възможности за сътворчество, съчувствие, съображение, предоставени на зрителя.

Към хората на труда се отнасяше - неизменно - с дълбоко уважение, като към събратя; безделничеството, паразитизма, потребителството й бяха органически чужди и противни, както и разпуснатостта, мързелът и празнословието.

Беше човек на словото, човек на действието, човек на дълга. И при цялата си скромност, знаеше своята цена.

От „Марина Цветаева“, Ариадна Ефрон, превод Татяна Любенова
Източник: literaturensviat.com
Снимка: Марина Цветаева и Ариадна Эфрон. Прага, 1925, tsvetaeva.lit-info.ru

2957 Преглеждания