„Вярвам, че днес повече от всякога книгата трябва да бъде търсена, даже в нея да има само една-единствена велика страница…“
Пробудих се днес от здрав сън с радостни проклятия на уста, с безсмислици на езика, повтаряйки като молитва „Fay ce que vouldras!... Fay ce que vouldras!” - Прави каквото искаш, но нека то да създава радост. Прави каквото искаш, но нека то да носи екстаз. Докато повтарям тези думи, главата ми е изпълнена с хиляди неща: с образи, весели, ужасни, вбесяващи, вълкът, козелът, паякът, ракът, сифилис с разперени крила и вратата на матката винаги незаключена, винаги отворена, готова като гроб. Похот, злодеяния, святост: животът е несполуките на тези, които обожавам, останалите след тях недоизказани думи, доброто, което влачеха след себе си, и причинените от тях зло, несъгласие, скръб, ненавист, конфликти. Но преди всичко, екстазът!
Някои спомени за моите някогашни идоли ме трогват до сълзи: разривите, бъркотиите, насилието и най-вече омразата, която породиха. Просто изпадам във възторг, когато мисля за техните уродства, за избраните от тях безобразни стилове, за претенциозните им скучни творби, за объркването и хаоса, в които затъваха, за изкуствено създадените от тях препятствия. Всички затънаха в собствените си лайна. Тези хора безкрайно много усложняваха всичко. Толкова вярно е това, че почти съм изкушен да заявя: „Покажи ми някой, който усложнява нещата, и аз ще ти покажа един велик човек!” Онова, което за тях е „усложнение”, за мен е своя територия: то е символът на борбата, самата борба, в която влизаме с всички свои фибри, самата аура и атмосфера около бунтарския дух. А когато ми посочите човек, който се изразява безукорно, няма да кажа, че той не е велик, а само, че не ме привлича... Ще доловя отсъствието на качествата, водещи до пресита. Когато виждам, че поставената безусловно от твореца цел е да отхвърли съществуващите ценности, да превърне хаоса около себе си в свой собствен порядък, да посее спорове и вълнения, така че посредством емоционалното освобождение мъртвите да бъдат върнати към живота, тогава с удоволствие отивам при великите и несъвършени хора и тяхното объркване ми дава сили, тяхното пелтечене е божествена музика за ушите ми. В красиво изпоцапаните страници, следващи прекъсванията, аз виждам изтриването на незначителните тревоги, изличаването на мръсните отпечатъци от стъпките на страхливците, лъжците, крадците, вандалите, клеветниците. За мен набъбналите мускули на лирическите им гърла представляват олицетворение на изумителните усилия, които трябва да положат, за да обърнат хода на колелото, за да тръгнат оттам, където другите са спрели. Виждам, че зад ежедневните неприятности и тревоги, зад лъскавата долна злоба на посредствените и ленивите остава символът на изтощителната сила на живота и че онзи, който създаде ред, онзи, който посее спорове и разкол, защото му е вдъхната воля, такъв човек трябва отново и отново да отива на кладата, на бесилката. Виждам, че зад благородните му жестове е скрита цялата нелепост на всичко това – че той е не само величествен, но и смешен.
Когато мисля за Ставрогин например, в съзнанието ми изниква представата за едно застанало на височината божествено чудовище, което хвърля към нас разкъсаните си черва. В „Бесове” земята трепери: това не е катастрофа, сполетяла въображаемата личност, а катаклизъм, в който голяма част от човечеството е погребана, унищожена завинаги. Ставрогин е Достоевски, а Достоевски е сборът от всички противоречия, които или парализират човека, или го възвисяват. За него няма подземен свят, в който да не може да влезе, няма високи небеса, където да не може да се въздигне. Той е бил навсякъде – от пъкъла до звездите. Жалко е, че никога повече няма да имаме възможността да видим човек, поставен в самия център на загадката, който със своите пламъци да осветява за нас дълбокия и необятен мрак.
Днес аз съм наясно със своя произход. Не е нужно да правя справки с хороскопа или с родословното си дърво. Нямам представа какво е написано на звездите или в кръвта ми. Знам, че произхождам от митологични основатели на расата. Човекът, който надига към устни свещената бутилка, престъпникът, който коленичи на пазара, наивникът, който открива, че всички трупове вонят, безумецът, който подскача с мълнии в ръцете, монахът, който запрята полите на расото, за да препикае света, фанатикът, който претърсва библиотеки, за да открие Словото – всички те са размесени в мен, всички те олицетворяват моето объркване, моя екстаз. Ако съм безчовечен, то е, защото да бъдеш човек, изглежда нещо незначително, противно, жалко, ограничено от чувствата, възпирано от морал и правила на поведение, дефинирано от „изми” и баналности. Изливам в гърлото си сока на гроздето и той ми носи мъдрост, но моята мъдрост не е родена от гроздето, моето опиянение изобщо не е предизвикано от виното...
Искам да обходя тези високи безводни планински вериги, където човек умира от жажда и студ, тази „непреходна” история, този абсолют от време и пространство, където не съществуват ни звяр, ни растителност, ни твар, където човек полудява от самота и езикът е само думи, където всичко е разкачено, прекъснато, изключено, несвързано с времето. Искам свят от мъже и жени, от безмълвни дървета (защо и без това в нашия свят, какъвто е, прекалено много се говори), от реки, които ще ме отвеждат на различни места, не реки-легенди, а реки, които ще ме свързват с други мъже и жени, с архитектура, религия, растения, животни – реки с лодки в тях, реки, в които се давят хора, потъват не в митове, легенди, книги и/или в праха на миналото, а във времето, пространството и историята. Искам реки, които създават океани с измеренията на Шекспир и Данте, реки, които не пресъхват в празнотата на миналото. Океани, да! Нека да имаме повече океани, които заличават миналото, океани, създаващи нови геологически образувания, нови топографски перспективи и странни ужасяващи континенти, океани, едновременно унищожителни и съхраняващи, океани, в които можем да продължим да плаваме, да се отправяме към нови открития, към нови хоризонти. Нека имаме повече океани, повече катаклизми, повече войни, повече унищожение. Нека имаме един свят от мъже и жени с динамомашини между краката си, свят на естествено настървение, страст, действие, драма, мечти и лудост, свят, който създава екстаз, а не сухи пръдни. Вярвам, че днес повече от всякога книгата трябва да бъде търсена, даже в нея да има само една-единствена велика страница: трябва да издирваме фрагменти, отломъци, нокти, каквото и да е, стига то да съдържа руда, всяко нещо, което е способно да възроди тялото и душата.
Може да сме обречени, да няма надежда за нас, за когото и да е от нас, но ако е така, нека тогава да нададем един последен агонизиращ, кръвосмразяващ рев, предизвикателен крясък, боен вик! Стига вече ридания! Стига вече елегии и траурни песни. Стига вече биографии и истории, библиотеки и музеи! Нека мъртвите да ядат мъртвите. А ние, живите, хайде да заподскачаме по ръба на кратера в последен предсмъртен танц. Но да бъде танц!
*„Прави каквото искаш!... Прави каквото искаш! (стфр.) - девиз на Телемското абатство в „Гаргантюа“ на Рабле. - Бел. прев.
Из: „Тропик на рака“, Хенри Милър, превод Красимир Желязков изд. Фама
Снимка: Хенри Милър (1891-1980), en.wikipedia.org