„Както личната памет формира съвестта на човека, съвестното му отношение към деди и близки, така и историческата памет на народа създава нравствения климат, в който той живее.”
За нашата памет
(фрагмент)
Паметта е едно от най-важните свойства на всяко битие – материално, духовно, човешко. Сгънете лист хартия, а после го разтворете и ще видите следите от прегъването. Ако отново направите това, листът ще се прегъне по предишните следи – хартията „притежава памет”... С памет са надарени отделни растения, камъните пазят следи от произхода и движението си през ледниковия период и т. н.
Върху „паметта на дърветата” е изградена една от най-точните специалности от археологията – дендрохронологията (дендрос на гръцки означава дърво; дендрохронология – наука за определяне възрастта на дървото). През последните години тя извърши преврат в археологичните изследвания, свързани с наличието на дървесина в културния слой.
Птиците са носители на много сложни форми родова памет. Тя позволява на младите поколения да извършват прелети в определени посоки и места. За да се обясни това, не е достатъчно да се изучат „навигационните системи”, с които си служат птиците. По-важна тук е паметта, която ги кара да „летуват” и да „зимуват” винаги на едни и същи места.
А какво да кажем за „генетичната памет”, която, градена векове, се предава от едно поколение на друго.
Паметта съвсем не е механична. Тя е сложен творчески процес – именно процес, и именно творчески. Запомня се най-необходимото. Чрез паметта се натрупва полезен опит, създава се традиция, формират се навици – трудови, семейни, обществени...
Паметта се противопоставя на унищожаващата сила на времето. Това нейно свойство е изключително важно.
Прието е времето да се дели на минало, настояще и бъдеще, но благодарение на паметта миналото прониква в настоящето, а чрез настоящето се предвижда бъдещето, което по този начин се свързва с миналото.
Паметта е преодоляване на времето, преодоляване на смъртта.
В това е нейното изключително нравствено значение. Лишеният от памет човек е преди всичко неблагодарник, той е безотговорен, а следователно е и неспособен да върши добри, безкористни дела.
Безотговорността се ражда, когато не се осъзнава, че нищо не минава безследно. Извършилият лоша постъпка си мисли, че бързо ще я забрави или че околните няма да я помнят. Явно той самият не е свикнал да помни миналото си, да е изпълнен с благодарност към труда на своите деди. Затова си мисли, че и него няма да помнят. Съвестта е преди всичко памет, към която се присъединява моралната оценка за извършеното от човека. Ако паметта не съхраняваше нашите действия, то и оценяването им би било невъзможно. Без памет няма съвест.
Ето защо е важно човек да се възпитава във високоморалния климат на паметта – семейната, народната, културната памет. Семейните фотографии са едни от най-ценните „нагледни пособия” за нравствено възпитание на децата, а също и на възрастните. Това е уважение към труда на близките, към обичаите, към трудовите им традиции, към песните и развлеченията им. Спомнете си как е у Пушкин:
Две чувства свързват ни в едно –
от тях сърцето черпи сили:
любов към всичко родно,
мило, любов към памет и народ.
Светиня животворна!
Без тях земята пуста би била.
Поезията на Пушкин е мъдра. Всяка дума в стиховете му буди размисли. Съзнанието ни не може веднага да свикне с мисълта, че Земята би била мъртва без любов към бащините гробове, към родните пепелища. Два символа на смъртта и изведнъж – „светиня животворна”! Твърде често сме равнодушни или почти враждебни към изчезващите гробища и пепелища – към източника на нашите не много мъдри, но мрачни мисли и повърхностно тежки настроения. Както личната памет формира съвестта на човека, съвестното му отношение към деди и близки, към роднини и приятели, към старите, т. е. най-верните приятели, с които го свързват общи спомени, така и историческата памет на народа създава нравствения климат, в който той живее. Но възниква въпросът: не е ли по-добре да градим нравственото възпитание на друга основа? Не е ли по-разумно да игнорираме миналото с неговите грешки и тежки спомени и да се устремим към бъдещето, да строим това бъдеще на „разумни основи”, да забравим миналото – неговите тъмни и светли постъпки?
Това е не само ненужно, но е и невъзможно. Споменът за миналото преди всичко е „светъл” (израз на Пушкин), поетичен и ни възпитава естетически.
Човешката култура не само има памет, тя е преди всичко памет. Културата на човечеството – това е активната памет на човечеството, която е също така активно въведена в съвремието.
Из: „Писма за доброто и прекрасното“, Дмитрий Лихачов, ДИ „Народна просвета“, 1986 г.
Снимка: bg.rbth.com
