Бедата и опасността са там, че милиони хора отвикнаха да бъдат свободни ♥ Стефан ПОПОВ

„Културната снимка на този свят, който напускаме, може да се сведе до липсата на всякакъв авторитет, на всякакви ценности, на всяка възвишеност.“

Из размишленията на видния български писател, философ и общественик от средите на българската емиграция в изгнание след 1944 г., Стефан Попов (1906-1989).

Стефан Попов (1906-1989)

Безсъници (1989 г.)

На Изток подчиниха националната идея на комунистическата интернационалност, на Запад тръгнаха подир „европейската” идея, в унеса по която се смесват желаното с реалното. Играта на парламентаризъм и тук, и там е само празна церемония, легализираща решения, взети от извънпарламентарни фактори... Впрочем, манифестът на футуристите от 1911 г. в който те издигнаха „разрушението” като ново творческо начало, е на път да стане „конституция” на съвременното западно общество. „Антинацията” тържествува... Започнах да не разбирам света там, където установените по-рано ценности и норми са загубили валидността си и на тяхно място „прогресивните” издигат всестранното разложение не само като единствен морал, но даже и като исторически принцип. Анархизмът, или по-право нихилизмът на Ницше, престана да бъде убеждение, а стана манталитет, изкореняващ под девиза на „свободата” всичко, което бе досега стожер на културата.

Достатъчен е външният вид на днешния човек, за да разберем, че процесът на префинването, на изтънчеността отдавна вече е заменен с този на съзнателното загрубяване, подивяване, опростяване. Не става въпрос за вкус там, където безобразността отдавна е обявена за художествен принцип, нито пък за маниери там, където грубостта изразява единствено жизненост и съзнателната първобитност се издига като идеал. Става дума за онова, което по начало характеризира всяка култура: нейния СТИЛ. Нашето време е време на безстилие, в което жизнената субстанция не може да бъде подведена под придаващи и изразност форми. Стилът е израз, който всеки принадлежащ на една култура човек носи несъзнателно в себе си като мълчаливо потвърждение на общоприетите повели на нейната духовна обусловеност.

Поогледайте се наоколо и потърсете днес „стил” – иска се много „прогресивно предубеждение”, за да го открием там, където вулгарността претендира за естественост. Че уличните жени наложиха в края на краищата своя вкус на салоните – това е тъжният ефект на т.нар. „демократизиране” на обществото, в което модата трябва да държи сметка на броя на интересите... Неслучайно поезията изчезна напълно от въздуха който дишаме, неслучайно езикът обедня, опростя и служи само за „експресионистични” недомислия.

Външният вид съответства винаги на вътрешното съдържание у човека. Приличността не е етикет, който може да бъде изменян, а е външният израз на една същност. И когато повече или по-малко самозвани интелектуалци дават израз на вътрешната си арогантност чрез външна недокараност, тогава няма място за сравнение: взаимното уважение е сторило място на духовната безочливост.

Едно общество няма култура, а е култура – и от нея диша определен стил, по останките на който един ден археолози и историци ще съдят за висотата на нейната същност. Каква представа щяхме да имаме за стария Крит, ако от неговите вази не ни говореше целия му живот с характерния си стил? Една семейна снимка от началото на нашия век е все още подобен документ: от него ни говорят и отношенията в семейството, и нивото на обществената му претенция, и висотата на личното образование, пък даже и нещо от социално декларирания консерватизъм, респективно прогресивност. Какво би ни разправила една семейна снимка днес, ако въобще е мислима още.

Образът на всички изброени от Шпенглер и Тойнби култури се определя от трите им главни елемента: религията, държавата, изкуството.

Вярата в наше време не е вече коефициент на културата, защото е напълно приватизирана и сведена до лична молитва. Не съм сигурен, че днешните деца въобще учат Десетте Божи заповеди. Държавата се изражда все повече до система на стопански облаги и предизборни подаръци, до манифестации на „култура” чрез приемане на творби, които намират удоволствието си в отричането на властта (на Запад) или пък в безкритичното и възхваляване (на Изток).

Коренът на моя песимизъм отиваше по-дълбоко: той ровеше в хумуса на моите исторически занимания, които ме бяха навели на мисълта – или по-претенциозно казано: на прозрението, че само религиите, почиващи на учението и надеждата за избавление, съдържат сентенцията, че нашият реален свят е най-лошият от всички възможни светове, но и че всички рационалистични учения за прогреса водят накрай, при съпоставяне на постигнатото със замисленото, на реалното с мечтаното и на проповядваното с осъщественото неизбежно до разочарование, систематизиращо се теоретично в културен песимизъм. 

Християнството живя две хилядолетия с представата за програмирания край на света, чиято страхотност бе релативирана още от идеята за второто пришествие. Но дотогава съществуването на света бе гарантирано от християнския Бог. Този Бог по думите на философа сега е мъртъв. Замествайки го по самовнушение, човешкият Разум осигурява ли еднакво добре това съществуване? Преживяванията ни доказват противното и опасенията ни, и всичката паника идват оттам, че живеем в свят без Бог и без Разум, предоставени на негово сиятелство Случая, от който всички се страхуват, но на който всъщност всички слугуват с мислите и волите си…

Всъщност за упадъка на Европа, за културното й превръщане в „степи” не се спори вече, а само се бележат уплашено явните му симптоми: обезверяване в свръхестественото, изчезване на авторитетите (и на небесния и на земния!), отричане на обективните ценности, скарване с естетиката, пролетаризиране на жизнения стил, обезсмисляне на образованието, проституиране на изкуството и..., и..., и... всичко това в резултат на абсурдното консеквентно „демократизиране” – чети: плебеизиране – на масата като реквизит на нашия свят.

Културната снимка на този свят, който напускаме, може да се сведе до липсата на всякакъв авторитет, на всякакви ценности, на всяка възвишеност. Идеята за свободата бе абсолютизитана. Нещастието не е, че довчера свободни милиони загубиха това най-ценно свое притежание. Бедата и опасността са там, че тези милиони хора отвикнаха да бъдат свободни, а с това отпадна и някогашната им борческа свобода. Един свят без знамето на алтернативата: „Смърт или свобода!”

„Бог е мъртъв”- бе възкликнал Ницше и всичките му последователи побързаха да го погребат, без да се озърнат за някакво ново божество и без да се замислят дали изобщо на земята може да се живее без „Небесност”... Авторитетът на светската власт, някогашното „Величество” бе колективизиран и периодизиран, подложен на капризите на уличните настроения, превърнат накрая в конвенционална институция, която признава само политическото благополучие: макиавелизъм до смърт... Професионалните авторитети – на учители, съдии, офицери – са сведени до „антипедагогика”, която вижда във всяка родителска, училищна, обществена и държавна власт само принуда. Така либерализмът в своята крайност отхвърля всякакъв авторитет, подронва всяка почиваща върху него социална структура. Многоетажната сграда на обществената йерархия е срината и егалитарното общество живее като след земетресение в палатки – без име, без ранг, без стил.

…Истинското прегрешение на идеята за прогреса обаче, лежи там, където тя прескача в областта на чистата духовна култура. Представата за непрестанния напредък придава на набелязания му носител, „авангарда” , някаква мимолетна ценност и поставя логично всичко „досегашно” в категорията на отживялото, остарялото, назадничавото, загубилото стойността си. Аксиологичното значение на това подреждане на жизнените ценности е, че изживяностите на миналото са малоценни в сравнение с Новото, Идващото, което въплъщава очаквания напредък като нова стъпка към мечтаното и вярваното съвършенство. Прогресът, като приближаване към крайната цел придобива по този начин стойността на абсолютна ценност, срещу която всякакви консервативни резерви означават застой, ретроградност, даже антикултурност.

Идеята за прогреса поражда в низините на ежедневието представата за „модерното” като противовес на всичко остаряло, захабено. И с тази представа ние сме при онази духовна наркоза, която като заклет враг на традицията, на рутината и на наследеното, корумпира нравствените, етичните и естетичните устои в нашата култура. При всичката нужда от напредък, от подновяване, в своята безогледност модернизмът се превърна в мания, в болест, която замъгли погледите, подбудите и стремежите на творците дотам, че загубиха узаконените от векове критерии и мерки. Желанието им да бъдат на всяка цена „по-модерни”, по-небивали и с това – по-оригинални, да избягват всичко deja-vu ги накара да изпаднат в крайностите на експериментите – особено в изкуството. Кой се наема да изброи „измите” на нашето време? Ние, немодерните, ще се утешим най-напред с думите на един велик културен характер – Гьоте, който ни подканя „да се придържаме към възгледите си, с които израснахме, и ние ще бъдем, с малкото още други, последните от една епоха, която няма да се върне скоро”...

Фрагменти от: „Безсъници“, Стефан Попов, Изд. „Летописи“, София, 1992 г. (блог на Мирчо Икономов, templar.blog.bg)
Снимка: Стефан Попов (1906-1989)

2642 Преглеждания