„Техническият прогрес е закрепостил човека към машината, поискал е огромно увеличаване на енергията му и непосилен труд, донесъл е все повече нарастващо безумие на темповете, превърнал е живота в постоянна тревога и напрежение.“

Руският историк, философ, религиозен мислител и публицист Георги Федотов (1886-1951) и неговите размишления за християнския хуманизъм.

Георги Петрович Федотов (1886 ~ 1951)

За християнския хуманизъм (1932 г.)

За мнозинството наши съвременници християнството и хуманизмът изглеждат несъвместими. Нашето православно възраждане се оттласква от хуманизма и се самоутвърждава като нещо, което е противоположно на антихристиянския хуманизъм. Поражението на хуманизма изглежда като тържество на християнството и обратно. И в епохата на своето кратко, но бурно съществуване хуманизмът действително е бил преимуществено антихристиянско движение. Като такъв той се е показал не само през осемнадесетото и деветнадесетото столетие, когато е станал отчетливо антихристиянски, но и в самия си първоначален разцвет – през петнадесетото столетие, когато се е разкрил като сила, която е отрицателна. Тъй като обаче по своя произход хуманизмът е явление, което е християнско, може и трябва да се говори също така и за християнски хуманизъм. Антихристиянският момент не влиза по необходимост в съдържанието и същността на хуманизма. Не трябва да забравяме, че хора като Пушкин и Достоевски са били и велики хуманисти.

Какво е хуманизмът? Хуманизмът поставя особено ударение върху човека – върху човешката личност, върху човешкото творчество. Това ударение може да бъде дотолкова силно, че подчертаването на красотата и достойнството на човешката личност, на силата и значението на човешкото творчество се превръща в удар, насочен против Бога: човекът бива противопоставен на Бога. Тогава хуманизмът се превръща в безбожие. Хуманизмът обаче може да се развива и вътре в религиозната сфера от ценности, може да съществува и в християнството. Тогава това ударение върху човека противопоставя човека на силите на природата, на социалния порядък, който е построен върху поробването на човешката личност.

Говорейки за хуманизма, ние следва за различаваме творческия от каритативния, алтруистичния хуманизъм. Двата са свързани с два различни оттенъка в разбирането за човешката личност. Към нея може да се подходи с утвърждаване на силата, на красотата, на живота на тази личност – такъв е хуманизмът от епохата на Възраждането, или пък да се отнасяме към човека като към страдащо и погиващо същество, да призоваваме към съчувствие, към любов – това е каритативният хуманизъм, хуманизмът на състраданието („хуманността“). Каритативният хуманизъм не е свойствен на хуманизма от епохата на Възраждането. Последният е жесток към човека. Франция обаче от 30-те и 40-те години на отминалия век, както и Русия в течение на цялото деветнадесето столетие, са създали литературата на преимуществено каритативния хуманизъм. Сега, когато се води борба против хуманизма, ударите се насочват и по едната, и по другата линия – както против творческото утвърждаване на личността, така и против състраданието по отношение на човека. Нашата епоха характеризират като епоха на крушение на хуманизма. Наистина, ударите против хуманизма се сипят от всички страни. Религиозните и антирелигиозни течения се обединяват в опозиция против хуманизма. Хуманизмът несъмнено умира, но неговата смърт съвсем не е признак за тържество на религията и християнството. Върху развалините на хуманизма се утвърждава или се стреми към утвърждаването си култура, която е антихуманистична, противочовешка, но безбожна.

Съвременната цивилизация е пронизана от антихуманистически начала. Тяхното тържество лежи в съвременната техника – те поробват личността, усложняват живота до безкрай, отприщват силите на природата, които преди това са служили на човека, а сега не желаят повече да му се покоряват. В техническия прогрес деветнадесетото столетие е виждало път към комфорта, вярвало е, че благодарение на техниката животът ще стане по-удобен и по-лек. Техническият прогрес обаче е закрепостил човека към машината, поискал е огромно увеличаване на енергията му и непосилен труд, донесъл е все повече нарастващо безумие на темповете, превърнал е живота както на пролетариите, така и на капиталистите в постоянна тревога и напрежение.

Изкуството е преимуществено сфера на човешката свобода. В съвременното изкуство обаче е особено ясно презрението тъкмо към човека. В живописта това се проявява в изчезването на портрета. Хуманистичната епоха не е имала икони, и затова портретът е бил висше изражение на нейния живописен идеал, нейно слово за човека. Портретната живопис достига пределното си съвършенство при Веласкес и Рембранд. Класическият портрет се е стремил да разгадае и разкрие най-заветното, най-дълбокото в човека, да запечата човешкото лице в неговата индивидуалност. Съвременният художник трактува лицето като „nature morte“ – като ботуши, като късче месо, а дълбочината, психическото съдържание, което стои зад лицето, съзнателно се отрича, лицето не изразява нищо – то е просто определено съчетание от плоскости и от линии. В съвременните търсения на живописта се води борба против сюжетността, против съдържанието, тъй като сюжетът, съдържанието са нещо привнасяно от човека, и единствената тема на живописта трябва да бъдат пространството и боите. По-рано в центъра на картината освен портрета е стоял човекът в своето отношение с природата (пейзажа), с обкръжаващата го среда (жанра), с историята, а сега – едни изключително пространствени форми без всякакво психическо съдържание.

Тази борба с психологизма върви също и в музиката. Старата музика се е стремяла да изрази настроения, чувства. Сега – в музикално произведение на млад творец да бъдат открити следи от настроения или чувства, означава той да бъде обвинен в реакционност. Музиката иска да бъде чисто изкуство на звуците и само на звуците. Тя се обръща само към ухото и към стоящото зад ухото царство на звуковите форми, които може и да може да се изразяват математически, ала са лишени от всякаква връзка с чувствата, с радостта и страданието на човека.

Във философията борбата с човека, известна под имено на борба с психологизма, е започнала дори още преди тя да проникне в сферата на изкуството. С най-голямата си острота тази философска борба против човека се е водела във философията от страна на н. нар. неокантианство. Идеалистическата философия се стреми да изключи човека, като познаваща личност, и иска да строи света, изхождайки от самото познание, от неговите чисти форми. В стремежа към преодоляването на психологизма – особено в областта на научното творчество, има истина, която никой не отрича. Трябва обаче да признаем и че в резултат от преодоляването на психологизма в света вече за човека не е останало място. Природата, подминавайки човека, се съединява с царството на идеите – непосредствено и плътно идеите са се заели с вещите и за човека вече не е останало място. Душата се е разпаднала на ред автономни сфери, обективни ценности – морални, естетически и др., и човешкото „аз“ е станало проблематично.

Съвременният човек, особено младежта, утвърждава себе си в спорта. Смята се, че в спорта може да се види утвърждаване на тялото, възкресяване на идеята за хармонично развитие на тялото. В действителност обаче и в спорта човекът бива принесен в жертва. Движещ мотив в спорта далеч не е античният идеал за хармонично развитото тяло. Там, където царува рекордът, не може и дума да става за хармонично развитие. Задачата на спорта се свежда до това, щото от човешкото тяло да се извлече максималният ефект на енергията в някакво направление – максимална дължина на скока, издръжливост и т. н. Тук има някакво странно съответствие с фабриката, която също се стреми да извлече от човека максималното количество мускулна сила. За да достигне до целта, за да постави рекорд, човекът е готов да осакати себе си. Човешката личност бива принесена в жертва на случайна задача, интересите на човека биват отречени в името на тези на колектива – на „отбора“, на „клуба“ и т. н. Съдбата на спортиста е дълбоко трагична – той, в края на краищата, е обречен на това да поврежда здравето си, да погива в достигане до рекорда. Бихме могли да помислим, че спортистите са обхванати от жаждата за слава… Тях обаче ги движи не мотивът на славата, а стремежът към достигане именно до обективната цел. Кое е онова, което заставя предприемането на полетите в стратосферата, рискуването на живота в автомобилните състезания? Това съвсем не е мотивът на славата, а нещо друго. Човекът и тук се оказва подчинен все на стихиите – на скоростта, на пространството, на количеството въобще.

Едно от явленията, характерни за нашата епоха, е помрачаването на любовта, или дори загиването на любовта – еротичната любов. Разбира се, животинското, чувственото в човека е останало, ала любуването на личността на другия, влюбеността, поклонението пред любимия или любимата, отсъстват. Да не говорим пък за романтичната любов. За да знаеш и да чувстваш романтичната любов не е необходимо да си романтик. Шекспир не е бил романтик и при все това е написал Ромео и Жулиета. Именно Ромео и Жулиета обаче са невъзможни в наше време. Взривовете на страсти, довеждащи до престъпления, стават и днес, но любовта като служение, като подвиг, когато в подем се напрягат всички сили на душата – това отмира.

Православната аскетика говори за три сфери в човешкото същество – дух, душа и тяло. За съвременността е характерно именно отмирането на човешката душа – отмиране или замиране на средния елемент в човека, който се открива главно като емоционално, чувстващо начало. С емоционалната страна обаче е свързана и редица други проявления на човека в областта на интелекта и други психически сили. Волевата дейност на човека се корени в духа; тя е по-слабо свързана с чувството и затова е по-малко застрашена. Това, което умира, е емоционално-познавателният комплекс, т. е. средната, душевната сфера в човека.

Възниква едно рязко, крайно развитие на полюсите: от едната страна стои грубото едностранчиво развиване на тялото, а на другата – крайното развитие на духа. За сметка на погиващата духовност се развива не просто материализмът, а още и спиритуализмът. За нашето време увлечението по спорта е точно толкова характерно, колкото е и другото увлечение – по ясновидството, колкото и увеличаването на всевъзможните магове и развитието на окултните учения. С това е свързано и огромното влияние върху съвременния живот на индуизма, разпространяването на практиките на йогите и, от друга страна – различните системи за чисто медицинско прилагане на културата на духа към лечението на тялото. Почти цялата съвременна медицина достига до признанието за значението на духовното начало и за неговото използване при лечението на тялото. Съвременният човек не е роб на тялото – той съзнава своята власт над тялото и се ползва от нея. Това, което по-рано е изглеждало като чудо – преодоляването духом на пространството, духовното виждане от разстояние и т. н., се превръща в обичайно явление. Неотдавна беше съобщено за жена, която може без апарат да възприема радиовълните. Обилието от всевъзможни знахари, предсказатели, ясновидци – всичко това свидетелства за масовото нарастване на броя на хората с развили се сили на духа. Човекът се превръща в духовно-животинско същество без душа – страшно съчетание, откриващо възможността за необикновени уродства и извращения. Типът на човека-маг, със силно развита чувственост, служещ си само със своите страсти и, заедно с това – служещ на тях със средствата на своя незаконно развит духовен живот, се превръща в обичайно за нашето време явление.

А по какъв начин този разрив между духа и тялото се изразява в християнството? Християнството е богочовешко дело и, следователно, не може да пренебрегне душата на човека. Признаците на безчовешката духовност обаче проникват и в новите християнски възгледи, в различните изповедания. В протестантството това с особена сила се разкрива в бартианството. Там е много остър антихуманизмът и даже началото на безчовечността, калвиновското начало. Калвин е бил един от непримиримите врагове на хуманизма. Ако се обърнем към православните среди, то отдавна вече се чувства, че нашето православно възраждане е завило по линията на антихуманизма. Ще посочим няколко примера. Все по-забележимо борбата с психологизма се проявява в православната религиозност и не само в областта на философията. Сега мнозина сред нас не понасят пеенето и четенето с изразителност. Разбира се, подчертано изразителното четене е непоносимо, но борбата се води не с него, а с даже и най-минималната степен на изразителност, с наличието на какъвто и да било личен лиризъм, каквито и да било лични преживявания в оттенъците на гласа. Мнозина се възмущават, в случай че при отслужване на Литургията свещеникът с нещо разкрие своята човешкост, прояви някакво свое, лично религиозно вдъхновение. Всичко трябва да бъде обвеяно от една хладина, проникнато от безстрастна сдържаност, всичко трябва да бъде само обективно изражение на една идеална същност. Разбира се, невъзможно е да се изисква, щото всички и всичко да четат с изразителност, ала когато боязънта от изразителността довежда до дървено четене, това е ярко изразен момент на антипсихологизъм. В молитвата човешкото чувство трябва да звучи, дори и това да бъде по целомъдрено приглушен начин. Друг пример. Веднъж ми се случи да попитам един познат, стоящ на опашка за изповед, при кого от свещениците мисли да се изповяда. По подчертано хладен начин ми отговори „аз не психологизирам тайнството на изповедта“, очевидно разбирайки под психологизация установяването на лично отношение между духовника и изповядващия се, т. е. встъпването в общение с човека, това е психологизъм. Разбира се, в своите благодатни дарове изповедта не зависи от качествата на свещеника, който е човек, но от тук е все още далече до това наличието на личен момент в изповедта да бъде смятано за нерелигиозно, за неправославно – каквото прозвуча в отговора на моя събеседник. От тази гледна точка от молитвата трябва да се изгонят и сълзите, и личната молитва, казано с една дума – всичко, имащо оттенък на лично, емоционално и човешко…

* Федотов, Г. П. „О христианском гуманизме“ – В: Вестник РСХД, 5, 1932, с. 12-17; 6-7, 1932, с. 13-17; текстът е публикуван и в: Федотов, Г. П. Собрание сочинений в двенадцати томах, т. 4, М.: „Sam & Sam“ 2012, с. 234-247 (бел. прев.).

Превод: Борис Маринов
Източник със съкращения: dveri.bg
Изображение: Георги Петрович Федотов (1886-1951)