„Мотика трябва да върти тук и сърп да извива, а то научено под сянка да стои и тантела да плете само.“
За женитбата на Генин Гочо – видна ентелигенция, дето хем го сърби, хем го боли, хем му намира колая.
(„Весело семейство”, Литературно-художествен музей „Чудомир”, Казанлък)
Майката и лихвите
Нали е ентилигенция Генин Гочо, нали свърши земеделски курсове в Каменяк, нали си направи панталон, палто и кърпичка с мотив му се мандахерца празничен ден в горния джоб – не ще жена от Голо бърдо и туйто!
– А бре, майка, а бре, сине – вика му леля Гена, – надяват ти се бре! И Минка Бошначето ти се надява, и Йовка Ковандимова, и Дешка Бозаджийкина, дорде не речеш. Момичета червени, сякаш с шамари са ги пляскали по бузите, какво им не харесваш?
А Гочо се кипри пред огледалото, нарежда си перчема на сколуфи по челото и дума:
– Не ща жена с напукани пети в къщата си. Просто нещо не ща. Ако се женя, от Каменяк жена ще си взема, че са по танго от нашите и ходят гологлави.
Какво го не правиха, какво го не струваха и какви магии му не гласи старата, не послуша ни нея, ни роднини и каквото рече, това стана.
Сгоди се Гочо за каменяченка, дигна сватба, проточи се един керван, писнаха едни гайди, едни тъпани задумкаха – цяла олелия. Венча ги Доньо Попето. Дариха го риза с копринени кенари, чорапи с копринени листа шарени и шито чевре с китки на венчета по краищата.
Едно пиене падна, едно ядене, игране, викане – не ти е работа.
– Хубаво си е булчето! Какво му не харесвате толкова? – думат мъжете от Голо бърдо.
– Хубаво е, че слънце не е видяло. Бяло е и ръцете му са меки като на даскалица, ама такава хубост не е за нашето село – мърморят жените. – Мотика трябва да върти тук и сърп да извива, а то научено под сянка да стои и тантела да плете само.
– Е, тя пък, както казват, не дошла с празни ръце. Парици му донесла, а щом му е стоплила ръката с парици, работата е лесна.
Тъй се наддумваха селяните, а то какви ти пари! Дал му дядо му да си купи талига и два коня, ама със запис го вързал човекът и с лихва му ги дал за година време само.
Купи си коне и каруца Гочо, препуска по ниви и ливади с майка си, а жена му от дъжд на вятър, хе, ще се мерне зачулена с бяла кърпа – лицето си да пази, – с чорапи на краката и с дълги до китките ръкави. Днес болна, утре нещо шие, вдругиден не знам какво си, по едно време като се чу, че добила дете.
И мине се не мине, хайде в Каменяк на гости у майчини си, мине се не мине, хайде в Каменяк и по три недели стои там.
А дядо му хабер след хабер почна да праща:
– Гочо, тъй и тъй работата, срокът на записа изтича, гледай да ми платиш лихвите и на майката поне половината.
– Гочо, майката!
– Гочо, лихвите!
Люти се Гочо, пухти, мърмори под нос и майка му, ама де ти пари? Едно време дошло, няма човек отде да откъсне и петак. Не стига това, ами не приключи и втората година, роди му се още един завързак, а жена му все вкъщи, все до камината и не излиза поне пипера да полее в градината. Все вътре седи, все плете и шие и огледало все до нея.
А дъртакът от Каменяк зачести още повече с хаберите:
– Гочо, парите!
– Майката, Гочо!
– Лихвите!
Търпя, търпя Гочо, па му кипна един ден, качи жена си и двете деца в каруцата, даде на Тинка Кьосето едно писмо за стария, плати му и той ги откара в Каменяк.
Га отворил дядо му писмото, то що щеш!
Дядо,
пишело вътре,
днес с каруцата ти връщам и майката, и лихвите за две години. Тинко Кьосето ще ти ги предаде здрави и читави. Прибери си ги и си живейте, както господ ви е научил. За мене да нямате никаква грижа.
– Бря – изревал старият, – тоя тиквеник хубаво ме настани мене! Какво ще правя тая майка с две деца сега тука?
Писнала старата, ревнала младата, заврякали и дечурлигата – произшествие!
Мислил, мислил дядо му, блъскал си главата, съветвал се със старата, па дал на дъщеря си още пари, дал й и записа, пуснал и на дечурлигата по едно рубе в ръцете; напълнил каруцата с боб, леща, картофи и петмези и ги върнал обратно с друго писмо.
Мили ми зетко Гочо,
пишело в него,
не ща ти ни майката, ни лихвите, ни на лихвите лихвите, само мир да има и братска любов, че без тях лошо…
И като ги накачил на каруцата и изплющял Тинко с камшика, навел се, взел един камък и го запратил след тях, дано се не връщат пак.
Из: „Избрани произведения“, Чудомир, изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1971
* Илюстрация: „Весело семейство”, Литературно-художествен музей „Чудомир”, Казанлък
