„Този между нас, който е в състояние най-твърдо да понесе радостите и страданията на живота, е според мен най-добре възпитан.“
(Rousseau by Maurice Quentin de La Tour, 1753)
♥ Емил или за възпитанието (1762 г.)
Растенията се облагородяват чрез отглеждане, а хората чрез възпитанието. Дори ако човекът се родеше едър и силен, ръстът и силата щяха да му бъдат безполезни дотогава, докато се научи да си служи с тях. Те щяха да бъдат дори вредни за него, защото щяха да попречат на околните да му помагат. Предоставен на себе си, той щеше да умре в нищета, преди да е осъзнал нуждите си. Оплакваме се от детинството, а не виждаме, че човешкият род щеше да загине, ако човекът не започне живота си като дете.
Ние се раждаме слаби и се нуждаем от сила. Раждаме се лишени от всичко и се нуждаем от подкрепа. Раждаме се глупави и се нуждаем от ум. Всичко, които ни липсва при нашето раждане и от което се нуждаем, когато пораснем, ни се дава от възпитанието.
Това възпитание добиваме от природата, от хората или от нещата. Вътрешното развитие на нашите способности и на нашите органи е дело на природата. Възпитанието, което ни дават хората, ни учи как да използваме това развитие. Впечатленията от нещата, които ни заобикалят, създава нашия опит. Това е възпитанието от нещата.
Доколкото възпитанието е изкуство, почти невъзможно е то да има успех, защото съдействието, необходимо за нетния успех, не зависи от никого. Най-многото, което можем да постигнем със старание и грижи, е да се приближим повече или по-малко до целта. Само щастливците стигат до нея.
Коя е тази цел? Целта на природата. Ние се раждаме чувствителни и още от самото начало заобикалящите ни предмети влияят по различни начини върху нас. Щом като, тъй да се каже, осъзнаем нашите усещания, ние сме склонни да търсим или да отбягваме предметите, които ги причиняват – на първо място в зависимост от това, дали тези усещания са приятни или не, на второ, поради сходството или разликата, която откриваме между нас и тях, и накрая според това, какви представи ни дава нашият разум за щастието и съвършенството. Тези склонности или антипатии растат и се утвърждават, колкото по-възприемчиви и по-просветени сме. Но, спъвани от навиците ни, те се променят повече или по-малко под въздействието на нашите възгледи. Преди да настъпи тази промяна за нас, те са това, което се нарича природа.
Към тези именно примитивни склонности би трябвало да се свежда всичко.
При природосъобразния строй, където всички люде са равни, на първо място и преди всичко стои общото призвание да бъдат човеци. Този, който е добре възпитан, не може да изпълнява зле задълженията, свързани с това призвание. Малко значение има за мене дали моят възпитаник е предопределен да стане военен, свещеник или юрист. Преди призванието, избрано от родителите, природата го е преназначила да бъде човек. Именно на това свое призвание искам да го науча – да живее като човек. Съгласен съм, че излизайки от ръцете ми, той няма да бъде нито магистрат, нито войник, нито духовник, той ще бъде преди всичко човек. Той ще съумее винаги, при какъвто и да е случай, да бъде човек, и съдбата напразно ще го заставя да сменя мястото си, той никога няма да изневери на призванието си.
Нашата истинска наука е да изучим човешката природа. Този между нас, който е в състояние най-твърдо да понесе радостите и страданията на живота, е според мен най-добре възпитан. Оттук следва, че истинското възпитание се състои по-малко от наставления, повече от преживявания. Ние започваме да учим, започвайки да живеем. Възпитанието ни започва с нашия живот.
Из: „Емил или за възпитанието“, Жан-Жак Русо, изд. „Наука и изкуство“, 1997
Портрет: Rousseau by Maurice Quentin de La Tour, en.wikipedia.org
