За огледалото и неговите частици ♥ Ханс Кристиан АНДЕРСЕН

„На някои хора стъкълца попаднаха дори в сърцето и тъкмо туй беше най-лошото, защото сърцето им се превърна в парче лед.“

Малкият Кай е очарован от хладната красота на Снежната царица и тръгва с нея към едно царство на самота. Неговото изкушение е страшно и погубващо - но едно малко момиче ще прекоси стихиите, за да го намери и ще му помогне да извади от окото и сърцето си парченцата от дяволското огледало, което го държи в лошата безкрайност на хладния разум. Сърцето и разумът ще се съединят в любовта. Добре дошли в предверието на „Снежната кралица“, приказка в седем разказа.

(Andersen by C.A. Jensen, 1836)

За огледалото и неговите частици

Първи разказ

Слушайте, започваме! Когато стигнем до края на приказката, ще знаем повече, отколкото сега, защото ще приказваме за един лош магьосник. А той беше най-лошият от всички магьосници, защото беше самият дявол.

Веднъж той се намираше в много весело настроение: беше сполучил да направи едно огледало, което имаше това свойство, че всичко хубаво и добро, огледано в него, се изгубваше, а грозното и лошото изпъкваше и се виждаше още по-лошо, отколкото бе в действителност. Най-хубавите гледки в това огледало изглеждаха като мъртва пустиня, а най-красивите хора - грозни и гнусни. Лицата им бяха тъй обезобразени, че мъчно можеха да се познаят, и ако някой имаше някоя пъпчица, тя покриваше целия му образ. Всичко туй забавляваше страшно много дявола. Минеше ли през ума на някой човек някоя добра мисъл, в огледалото се явяваше мигом обезобразеното й отражение - така че дяволът не можеше да се сдържи и се кикотеше радостно на хитрата си измислица. Ония, които посещаваха неговото магьосническо училище - защото си имаше и училище, - разправяха навсякъде за новото чудо. „Едва сега, казваха те, могат да се познаят хората и светът в истинския им вид.“ И те тичаха с огледалото навсякъде и най-сетне не остана нито едно царство и нито един човек, които да не бяха се огледали осакатени в него. Накрая им се поиска да хвръкнат на небето и да се подиграят със слънцето. Но колкото по-високо се издигаха, толкова повече се кривеше и зъбеше огледалото в ръцете им, така че те едва можеха да го държат. Ала ето - те стигнаха вече до слънцето и огледалото се загърчи изведнъж тъй силно, че се изплъзна из ръцете им и падна на земята, където се счупи на милиони, милиарди и още по-малки частици.

Сега това огледало причиняваше много повече нещастия, отколкото по-рано, защото някои от частиците му бяха дребни като ситен пясък и се пръснаха по целия свят. Ако такива частици попаднеха някому в окото, те оставаха там и тогава човек виждаше всичко наопаки или пък забелязваше във всеки предмет само лошите му страни, защото всяко стъкълце бе запазило свойството, което притежаваше цялото огледало. На някои хора стъкълца попаднаха дори в сърцето и тъкмо туй беше най-лошото, защото сърцето им се превърна в парче лед. Няколко от частиците на огледалото бяха тъй големи, че можеха да се употребяват за стъкла на прозорци, и лошо нещо беше човек да гледа приятелите през тия стъкла. Други частици пък бяха сложени в очилата, но тежко на ония, които искаха да видят през тях истината и да бъдат справедливи. А дяволът се кискаше от радост, защото туй го забавляваше…

Из: „Снежната кралица“ („Андерсенови приказки“), Ханс Кристиан Андерсен, превод Светослав Минков, изд. „Народна младеж“, София, 1977 г.
Портрет: H.C. Andersen by C.A. Jensen, 1836, bg.wikipedia.org

3767 Преглеждания