„Арогантността е може би единственият грях, който световната хармония счита за смъртен и не го прощава; апогеят на могъществото на един организъм поражда неизбежно неговата гибел.“
~ „Рапорт пред Ел Греко“ (Изд. „Ентусиаст“)
Никос Казандзакис (1883-1957)
Русия (Фрагмент)
…Цялата Земя е един Помпей, малко преди изригването. Каква полза от една такава земя, с безсрамните си жени, с неверните си мъже, с безчестията, с неправдите и болестите? Защо да живеят всички тези хитри търговци, човекоядците войскари, прекупвачите попове, сводниците и сакатите? Защо да пораснат всички тези деца и да седнат и те на мястото на родителите си, в кръчмите, във фабриките, в бардаците? Цялата тази материя пречи на духа да мине. Колкото дух е имала, изразходвала го е при създаването на една блестяща цивилизация - идеи, религии, изкуство и занаяти, наука, дела. Сега изветря; нека дойдат варварите да прочистят задръстения път, да проправят ново русло на духа.
Гледам как тълпите, онеправдани и гладни, се нахвърлят на застланата трапеза, където господарите седят, замаяни от тежкото ядене и пиене. Химерата разпалва лицата на тези, които връхлитат; другите, онези, които седят, чуват изведнъж рева и се извръщат; отначало се смеят, после пребледняват, навеждат се разтревожени и съглеждат долу - робите и робините им, изполичарите, работниците, босяците се изкачват. Свещен миг! Най-великите постижения в областта на мисълта, на изкуството и на делото са се родили именно при това стремително изкачване на човека.
Строяват се господарите, за да окажат съпротива, съпротивляват се; но целият устрем на нашето време е против тях - ядоха, пиха, създадоха една цивилизация, изветряха, дошла е последната изява на техния дълг: да изчезнат.
Това е законът, само така животът може да се обнови и да прогресира. Всеки жив организъм - а живи организми са и идеите, и цивилизациите - чувства непреодолима нужда, и дори нещо повече: дълга да грабне и да асимилира всичко около себе си и да го превърне в свое; да завладее, ако може, света. Няма по-лаком и по-хищен звяр от новата идея.
Но същевременно започва да действа и безмилостният закон: колкото повече живият организъм изпълнява дълга си да се разпростре и да властва, толкова повече се приближава към своята гибел. Арогантността е може би единственият грях, който световната хармония счита за смъртен и не го прощава; апогеят на могъществото на един организъм поражда неизбежно неговата гибел.
И още едно необяснимо нещо: тъкмо защото е изпълнил дълга си, живият организъм загива; ако не го е изпълнил, ще живее и ще вегетира, без да дразни, без да се дразни, много по-дълго време.
Сякаш този пагубен дълг се е впил като клин в сърцето на организма, за да му помогне, след като е завършил мисията си да се разрасне и да властва, тогава да загине, за да не пречи на друг жив организъм, който започва да надига глава и да иска на свой ред да завладее света. Има изглежда някаква голяма експлозивна сила във всяка частица живот, сякаш във всяка частица живот е концентрирана мощта на целия живот, готова да избухне при всеки сблъсък; по този начин животът освобождава вътрешните си стремления и върви напред.
Отначало този закон ни се струва несправедлив и ни дразни; но ако се наведем и се вгледаме по-дълбоко, изпълва ни възхищение: благодарение на този закон грубата сила губи всемогъществото си, силният не се надува дръзко и нагло; защото от една страна този закон на хармонията го тласка да разгърне докрай силите си, а от друга му напомня, че с всеки изминал миг, като служи на цялото, той върви към собствената си гибел.
Стремя се да обхвана, доколкото мога, целия кръг на човешката дейност и да открия кой е този вятър, който тласка всички тези човешки вълни нагоре; надвесвам се към малката, едва различима дъга на необятния кръг, в епохата, в която живея, и се мъча да видя съвременния дълг; навярно само така човек би могъл в краткия миг на своя живот да постигне нещо безсмъртно, защото участва в един безсмъртен ритъм.
Имам дълбокото съзнание, че един Борец се изкачва от материята към растенията, от растенията към животните, от животните към хората и се стреми към свобода. При всяка съдбоносна епоха този Борец приема нов образ; днес неговият образ е водачът на пролетарската класа, която се възкачва, зове, издига лозунги: справедливост, щастие, свобода! И въодушевява другарите си.
Правилно и нужно е онези, които се борят за един идеал, да мислят, че ще го постигнат и че щом го постигнат, в света ще се възцари щастие. Така духът се ободрява и набира смелост за безкрайното нагорнище. По същия начин и каруцарят поставя пред устата на коня си, който тегли тежко натоварената кола, стиска сено; конят изпъва врат, достига едно стръкче, но сеното се отдалечава и конят го следва и се мъчи да го достигне, и така върви и се изкачва.
Изпълва ме уважение. Сред тези тъмни множества ясно различавам Вика на Невидимия, който се изкачва и тласка и света да се изкачи. Ако бях живял през други векове, щях да различа този Вик сред множествата на благородниците, на заможните, на индустриалците, на търговците, които са се изкачвали тогава, и щях да се присъединя към тях. Един вечен устрем, който стои по-високо от човека, увлича хората, тласка ги нагоре, и когато вече се изтощят, изоставя ги и се нахвърля върху друг, неразработен, неизчерпан материал.
Наш дълг е, в епохата, в която живеем, да следваме този вечен устрем, да го подкрепяме, да му съдействаме; днес той е завладял множествата, които работят и гладуват, тези множества днес са неговия неразработен материал. Множествата не могат да отличат този безмилостен устрем; дават му дребни наименования, за да успеят да го направят разбираем за ограничения си ум и скъп за всекидневните си нужди.
Наричат го щастие, равенство, мир; но невидимият Борец оставя тези примамки да въодушевяват множествата, и се мъчи, суров и безпощаден, да премине отвъд ума и плътта и да създаде от всички днешни викове на гнева и глада едно основание за свобода.
Много е опасно да се наведеш и да погледнеш; може да те обземе ужас; защото тогава ще откриеш една неприятна тайна: Борецът не се интересува от човека, интересува го пламъкът, който изгаря човека; пътят му е една червена нишка, която пронизва, като броеница от черепи, хората. Следвам тази червена нишка, само тя ме интересува на този свят, пък макар и да чувствам, че минава и през моя череп, като го пронизва и го разбива; приемам по свободна воля тази необходимост.
Но нека спрем на човешките предели, само там, вътре в тях, можем да работим и да изпълним дълга си; нека не отиваме по-нататък, чак до края; защото на края зее бездната и може да ни се подкосят краката от страх; на края стои Буда със спокойната си жлъчна усмивка, великият фокусник, който духва и светът изчезва. Ние не искаме светът да изчезне, нито пък Христос да го натовари на раменете си и да го премести на небето; искаме да живее и да се бори заедно с нас, и го обичаме, така както грънчарят иска и обича глината си; друг материал, който да обработим, друга закрепена сред хаоса нива, която да засеем и да ожънем, нямаме.
От: „Рапорт пред Ел Греко“, Никос Казандзакис, изд. „Ентусиаст“, 2011 г.
Снимка: kazantzakispublications.org
