„Искам да се издигна, искам да бъда нещо повече от другите хора, искам да ги командвам, искам да имам привилегии и власт, искам хубав и охолен живот, искам, като вървя по улиците, всички да ме забелязват и да ми се кланят!“

(Последната снимка на Георги Марков, направена дни преди смъртта му в дома на неговия колега и приятел Димитър Бочев от друг техен „колега“ - Николай Калчев, агент „Мартини” от ДС)

Изкуството на партийната кариера

Преди няколко години, с цел да си възстановя липсващата ми писателска документация, както и да задържа изчезващи във времето спомени, започнах да записвам всичко по-съществено, което по различни поводи си спомнях за всички хора, с които животът малко или много ме е свързвал. Тези записки поставям в папка-азбучник със заглавие „Хората, които познавах“. Трябва да кажа, че постепенно тази папка набъбна внушително и се превърна в един от главните ми помощници при писането на тези репортажи. Никъде не се опитвах да създавам цялостни документални портрети на един или друг човек, а се ограничавах само до отделни елементи или обстоятелства, с които те бяха свързани.

Но когато прочетох така записаните откъслечни спомени за една определена група хора – тази на преуспели в партийна или държавна кариера български граждани, – бях изненадан от голямото сходство не само на техните кариери и на използуваните методи, но и на техните характери, гражданско поведение и духовен живот. За мен те всички, събрани заедно, представляват колективния образ на партийния кариерист, който пък е едно от главните действуващи лица в днешната драма на българския народ. Затова ми се иска да се опитам да обрисувам, макар и най-общо, този колективен образ така, както той е представен от тази амбициозна, устремена армия от партийни и държавни кариеристи, апаратчици, функционери, дейци и служители, чиято единствена цел в живота е да се издигнат по-високо по стълбата на властта. Човек може само да се учуди, когато види как магията на властта превръща хора с най-различни душевности, с най-различни интереси, с най-различни характери в полууниформени същества, банално подобни едно на друго.

Неведнъж съм оставал смаян от почти фантастичното преобразяване на мой познат или приятел, след като той поеме пътя на най-бързата обществена кариера. Колко пъти ние си казвахме:

„Какво стана с този човек? Той не беше такъв!“

Трябваше ни време, за да разберем, че се заблуждаваме. Струва ми се, че нашият отказ да приемем реалността беше израз на най-наивен (макар и необходим) оптимизъм. Истината беше, че човекът (за когото ставаше дума) винаги си е бил „такъв“, но ние не бяхме го забелязали.

В пийнало състояние един мой някогашен съученик, съзерцавайки нощна София от ресторанта на Копитото, изповяда:

„Искам да се издигна, искам да бъда нещо повече от другите хора, искам да ги командвам, искам да имам привилегии и власт, искам хубав и охолен живот, искам, като вървя по улиците, всички да ме забелязват и да ми се кланят!“

„Струва ми се, че си сбъркал времето! – му казах. – Трябвало е да се родиш със синя кръв преди няколко века!“

Впоследствие много пъти си мислех, че не той, а аз бях сбъркал времето, защото, както Джордж Оруел бе писал: „Някоя кръв е по-червена от друга кръв.“ Моят съученик направи забележителна кариера, получи наистина привилегии и власт и наистина много хора му се кланяха.

Друг мой познат, който на младини не блестеше с никакви особени способности и имаше в актива си съмнително ремсово минало, се хвърли в активна младежка работа, влезе в Централния комитет на комсомола, стана по едно време директор на моето издателство („Народна младеж“) и след това хвръкна почти до върха. Той беше това, което хората в България парадоксално наричаха „кадърен некадърник“. Трябва да му се признае, че той нямаше никакъв друг талант на този свят освен този на партиен кариерист.

Изглежда, амбицията за обществено-партийна кариера има нещо много общо с неспособността на човек да се осъществи чрез дадена професия или специалност. Може би тази амбиция се подхранва от съзнанието, че човек не може да бъде добър инженер, доктор, журналист, зидар, обущар или каквото и да е. Може би тази амбиция се разпалва от омраза към ония, другите, по-способните, зове за отмъщение за понесеното унижение от собствената некадърност. Като казвам това, имам предвид, че омразата при българските политически условия днес има много тясна връзка с пътищата към властта. Колко пъти съм чувал подобни амбициозни граждани да казват:

„Ах, как ще си го върна един ден!“

Но в акумулирането на омразата и превръщането й във воля и енергия за борба мога да посоча и други случаи. Хора, които не са били лишени съвсем от творчески възможности и които не са имали никакъв пряк повод да мразят никого, са решавали, че са изключително нещастни и че за това нещастие са им виновни другите. Познавах един, сега покоен, главен редактор на вестник, който открай време се смяташе за най-нещастния човек и прояви титанска дейност, за да тероризира всичко живо под него, един вид за възмездие.

„Всички са виновни пред мене, целият свят е крив!“ – викаше той, за да излее цялата горчивина и ненавист, които природата бе натрупала у него.

Забележете, че вината на другите винаги ни снабдява с оправдание за някои не много красиви наши собствени постъпки.

Най-голямата и най-силната рожба на чувството за собствена некадърност е завистта. Не искам да се спирам на това изключително популярно чувство в социалистическото или комунистическото общество.

„Ако можем да превърнем завистта у нас в енергия, тогава водородната бомба би изглеждала детска играчка!“ – казваше един от старите работници в нашата фабрика.

Една от първите общи черти на всички обществено-партийни кариеристи, която черта изпъква при моите наблюдения, е тяхната първоначална и последователна грижа за биографията. Тъкмо в България съм чул и записал странния израз:

„Трябва да си поочистиш малко личността!“

„Поочистването“ на личността означаваше слагане в ред на биографията. Ако произходът на кандидата за обществена кариера не е от най-внушителните, нищо не му пречи да го промени, като припише някое и друго героично дело било на родители, било на роднини. Ако нищо не може да се направи с миналото, хората го правят с настоящето. Мога да посоча цяла серия от такива явно користни сродявания между бедния амбициозен социалистически Растиняк и богатата и властна партийна маркиза или баронеса. Същото като при Балзак и Мопасан.

Излишно е да се казва, че всички сериозни кандидати за обществено-партийна кариера своевременно са станали членове на партията. Само лунатик може да остане безпартиен и да си мисли за кариера. Колкото и гениален да е някой в собственото си поле, в България той няма никакви шансове да се издигне административно, ако не е член на партията. Тази дискриминация на безпартийните в България надминава всякакъв вид познати днес по света расистки, религиозни или националистически дискриминации.

И ето тук, в партийната организация, ние се натъкваме на втора обща черта. Поведението. Ако от кандидата за успех във всяка област на човешкото творчество се иска да изяви своята индивидуалност или своята съзидателна неповторимост, от партийния член се иска пълен отказ от всичко отличително или, с други думи, пълно униформено безличие. По принцип кандидатът за партийна кариера трябва да бъде по-безличен от другите, поне що се отнася до външното партийно приличие. На мнозина бъдещи изследователи ще се види странно, че в социалистическия свят безличието е било приемано като истинска партийна добродетел и огромен брой хора са направили кариери именно чрез умението си да бъдат безлични.

…И сега стигаме до най-съществената част от правенето на кариерата – идеологическата част. Както повечето криминални престъпници предварително оправдават престъплението, което възнамеряват да извършат, чрез своя морален критерий, така и човекът на обществената кариера се опитва да установи свои критерии, чрез които да оправдае бъдещите си действия. От всичко, което знам, виждам, че най-сигурното, най-често използуваното и най-приемливото оправдание на обществените кариеристи в България е, че са действували заради щастието на другите или в интерес на народа. Твърде често под „народа“ те разбират единствено себе си и своите приятели. Няма по-удобно оправдание за всички простъпки, подлости, низости, глупости от това да се твърди, че сте ги извършили в името на народа, когото така много обичате. Народът в случая е добър сапун за измиване на ръцете, без значение с какво човек ги е изцапал. Още по-добър сапун е партията. Всичките изброени от мен другари са твърдели в разни времена и по различни поводи, че не те, а партията ги е издигнала и че всичко, което те правят, го правят заради партията. Те знаят, че не е никак важно дали някой вярва на подобни обяснения. Важното е да се казват. И затова една от най-честите фрази, която човек може да чуе от всеки по-високопоставен другар, е:

„Аз не съм забравил, че партията и народът ме издигнаха, другари!“ Истината в случая е, че човекът се е издигнал сам, често пъти с лакти, нокти и зъби, с напор и щурм, с по-малки и по-големи жертви, и че всичко, което е правил, е било в негово собствено име.
…

Всяка среща с обществено-партиен кариерист ви изпълва с мъчителното чувство, че сте се видели с някого, който не представлява себе си, който няма свой ум и свое сърце, с когото не можете нито да разговаряте, нито да се разбирате, сякаш принадлежите на два непоносимо различни свята.

От: „Изкуството на партийната кариера“ („Задочни репортажи за България“), Георги Марков, изд. Профиздат, София, 1990
* Последната снимка на Георги Марков, направена дни преди смъртта му в дома на неговия колега и приятел Димитър Бочев от друг техен „колега“ - Николай Калчев, агент „Мартини” от ДС