„Изпуснеш хляб от софрата – вдигнеш го, целунеш го и веднага искаш прошка: „Да ми прости хлябът!“ Ако някой не иска да седне на софрата, казват му: „Да не си по-голям от хляба?“
~ Из Хайтовия разказ „От гайтанкиния пръч до „Космос 260“
Николай Хайтов (1919 ~ 2002)
Хлябът е боготворен
Какво друго имаше в селските души? Религия? О, не! Страхове, страхове, страхове и пак страхове: страх от прегрешенията, страх от небесното възмездие, от адовите мъки, от строгостта на бога и светиите…
Християнската етика и хуманност така и не докоснаха първичните души на моите съселяни: съветите на Христа, ако те ударят по едната буза, да си подложиш и другата, ако имаш две ризи, дай едната на ближния… Когато проповядвал своето учение, Христос като че ли не е правил сметка за обикновения човек, който е трябвало да се бори в живота с нокти и ръце, и всяко отпускане е можело да свърши с унищожение в жестоката битка с хората и с природата. Тъкмо с природата, с разрушителните природни сили, с които християнството не е могло, нито е имало намерението да се бори. А разрушителните стихии са били постоянни врагове на селянина: градушката, кишата, сушата опропастявали неговото жито, неговия хляб, неговото грозде. Ветровете изтърсвали зърната от класовете, вълците изяждали овцете и всякакви още наистина безброй опасности стряскали беззащитния нашенец на всяка крачка. Той се борел криво-ляво с вълците, слагал плашила по лозята и по нивите, чукал с тенекии и тъпани, за да плаши „дивотината“, дето му е яла царевицата, но с градушката, с кишата и сушата не е могъл да се бори, та се обърнал за помощ към старите небесни сили – към дъбовете и към изворите, към „сладките и медените“ духове, които пращали болестите.
Ето защо 22 от всичките 115 празника, които се празнуваха някога в моето село (без неделите), бяха посветени на молебствия за здравето, 37 – на плодородието, 18 – на градушките, 11 – на вълците, 3 – на мишките, 3 – на бълхите, 2 – на змиите, и т.н., и т.н. до числото 115.
Това са неговите врагове и страхове, отразени в празниците. Това са главните негови заплахи: бълхите, змиите, които го стряскат на всяка крачка, вълците, които го дебнат. Вие не знаете какво нещо са били на времето вълците, когато на цели глутници са обсаждали зимните кошари с овцете и козите! Какво викане е падало, какви страхове са брали сиромасите овчари.
Дори мишките са имали свои празници – „мишетини“, защото мишките цели врати изяждаха, за да проникнат в къщите, цели сюрии диви полски мишки налитаха, за да опустошат оскъдното селско имане.
На това отгоре и турците! Добре че те не са били в моето, а в съседното село Куклен. Между тях имало и кротки хора, но е имало и бабаити, каскънджии и мераклии за български жени. Да отидеш на пазар е било цяло приключение, защото е трябвало да прекосиш през чаршията на Куклен, да слезеш от мулето и със свалена гугла смирено да минеш, раздавайки поклони и метани на всяка крачка на този и онзи ага с чалма. Пази боже да си по-докаран в облеклото, да си с опнати потури или с бели навои и черни върви! Или пък да кривнеш гугла! Веднага мярката ти е взета, каскънджиите-бабаити ще се съберат, ще те причакат и ще ти вземат и жената, и здравето, а пък ти върви да се оплакваш комуто си щеш.
Хайде от бабаитите ще бягаш да ги не срещнеш, но от данъците им къде ще бягаш? Данък след данък, харач, джизие, беглик и какво ли не. Дойде арнаутинът да ги събира, нямаш и – хайде в избата, а отгоре с вряла вода ще те поливат, докато ужасените близки хлопат от порта на порта да дирят на болката ти лек, т.е. пари, за да платят „данука“ и да отърват нещастната ти кожа… Плащаш криво-ляво данъка, залагаш овце и говеда, а след това започваш да се отплащаш на благодетеля, който в тежките минути ти е наброил парите за „данука“. Плащаш, плащаш, а то няма наплащане. Кози даваш, брави (овце) даваш, жито даваш, а и все не стига и няма край. И заживяваш с тревогата за следващия данък.
Такава е била съдбата на моите съселяни, мачкани от дивотията, немотията, страха… И се чудим на това отгоре: защо живели те на три часа път от Пловдив, виждали всеки ден как хората се обличат, в какви паници се хранят, с какви вилици и лъжици бодат храната, какви отходни места си правят, а в селото нищо не пренесли – нито вилици и лъжици (освен дървените), нито отходни места имат, нито къщите им – къщи, нито знаели две пиперки да попарят и осолят, за да имат през зимата туршия. Нищо-о! Две дървени гаванки: едната за чукане лук, другата за чесън, една копаня, дървени лъжици (за вилици и не помислял никой) – и ето ти живот. Един живот, в който хлябът е всичко! А и хлябът при слабите, остъргани от дъждовете ниви как се вади? Хвърляш крина, а излезе половина, ако нямаш овчици да я наториш, ако не се случи град да я ожули или киша да я скапе… Ако навреме овършееш. Затова хлябът е боготворен. Изпуснеш хляб от софрата – вдигнеш го, целунеш го и веднага искаш прошка: „Да ми прости хлябът!“ Когато кажеш мръсна дума или псувня, пак искаш позволение от хляба: „Да ми прости хлебецът!“ Когато се кълнеш – кълнеш – кълнеш се пак в хляба: „Да ме окьорави хлябът!“ Клетвата става с целуване не на кръста, а на хляба: „Тако ми хлебецът!“, „Хляб да има, а пък другото се носи.“ Паднат ли трохи от софрата, събират се и се изяждат, а не се хвърлят. Ако някой не иска да седне на софрата, казват му: „Да не си по-голям от хляба?“ Хлябът не може да се мачка, да се троши, да се ръфа, да се драще, небрежно да се чупи, грубо да се чепка. Един от къщата само държи хляба, реже го и всекиму го дава в ръката, с благоговение. Хлябът и трохите не могат да се настъпват, не могат да се хвърлят. Мръсни думи пред хляба не могат да се говорят, пред него хората не бива да се карат. Хлябът е господ, той е главната цел, непрестанният, вечният проблем за балканджията. Не случайно и в молитвите е влязъл: „Хляб наш насущни дажд нам днес!…“
Избрано от разказа: „От гайтанкиния пръч до „Космос 260“, Николай Хайтов, („Магьосникът от Брезе“), изд. „Профиздат“, София, 1980
Снимка: Николай Хайтов (1919-2002)