„Намрази или обикни само за да не седиш със скръстени ръце. След два дена най-късно ще почнеш да презираш сам себе си, задето умишлено сам си се измамил.“
„Достоевский. Белая ночь“, худ. Илья Глазунов (1983)
Записки от подземието
И все от скука, господа, все от скука; инерцията ме смазваше. Нали прекият, законен, непосредствен плод на съзнанието, това е инерцията, тоест съзнателно да стоиш със скръстени ръце. Аз вече споменах това по-горе. Повтарям, настойчиво повтарям: всички непосредствени хора и дейци затова са и дейци, защото са тъпи и ограничени. Как да се обясни това? Ето как: поради ограничеността си те вземат най-близките и второстепенни причини за първоначални, по такъв начин се убеждават по-скоро и по-леко от другите, че са намерили неизменното основание за своето дело и се успокояват; а нали това е главното. Нали за да почнеш да действаш, трябва предварително да бъдеш напълно успокоен и да не са останали вече никакви съмнения. Добре, а аз например как ще се успокоя? Де са ми първоначалните причини, на които ще се опра, де са ми основанията? Откъде да ги взема? Аз се упражнявам в мислене, а следователно у мен всяка първоначална причина веднага мъкне след себе си друга още по-първоначална и така нататък до безкрайност. Така именно е същината на всяко съзнание и мислене. Това са вече пак, значи, закони на природата. И какъв е накрая резултатът? Все същият. Спомнете си: одеве говорих за отмъщението. (Вие сигурно не сте вникнали) Казано е: човек отмъщава, защото намира в това справедливост. Значи, той е намерил първоначалната причина, основанието е намерил, а именно: справедливостта. Ще рече, той от всяка страна е успокоен, а следователно и отмъщава спокойно и успешно, убеден че върши честно и справедливо дело. А пък аз не виждам тук справедливост, не намирам и никаква добродетел, следователно ако почна да отмъщавам, то ще бъде само от злина. Злината, разбира се, би могла да надвие всичко, всичките ми съмнения и, значи би могла напълно успешно да послужи наместо първоначална причина тъкмо защото тя не е причиниа. Но пък какво да правя, щом у мен и злина няма (аз одеве нали с това започнах). При това злобата ми поради тия проклети закони на съзнанието се подлага на химичен анализ. Гледаш – предметът изфирясва, доводите се изпаряват, виновникът не се намира, обидата става не обида, а фатум, нещо като зъбобол, за който никой не е виновен, а следователно остава все пак същият изход – тоест да набъхтиш по-силно стената. Е, и ще махнеш с ръка, защото не си намерил първоначалната причина. А опитай се да се увлечеш от чувството си сляпо, без разсъждения, без първоначална причина, като пропъдиш съзнанието поне за през това време; намрази или обикни само за да не седиш със скръстени ръце. След два дена най-късно ще почнеш да презираш сам себе си, задето умишлено сам си се измамил. Резултатът: сапунен мехур и инерция. О, господа, ами че аз може би затова се считам умен човек, защото цял живот нищо не съм могъл нито да почна, нито да свърша. Нека, нека да съм дърдорко, безвреден, досаден дърдорко, както и всички ние. Но какво да се прави, щом прякото и единствено предназначение на всеки умен човек е дърдоренето, тоест умишленото преливане от пусто в празно.
Избрано от: „Записки от подземието“, Ф. М. Достоевски, изд. „Фама“, 2013 г.
Картина: „Достоевский. Белая ночь“, худ. Илья Глазунов (1983)