С дъх на детство, пакости и сладки козунаци от любимия разказвач Ран Босилек (1886-1958) и неговия весел Патиланчо.
(„Патиланци“ - илюстрация на художника Стоян Анастасов)
♥ Козунаци
Драги ми Смехурко,
Цяла нощ не мигна баба Цоцолана. Козунаци меси. Едвам отзарана си подремна малко. После се събуди. Бързо се облече. Посочи тестото и така ми рече:
– В черква заминавам. Скоро ще се върна. Тия козунаци на тебе оставям. Тука в нощовите, както са завити, да ги не похващаш. Вратите затваряй! Печката подклаждай! Чу ли, Патилане!
– Слушам, бабо, слушам. Както ми поръчваш, всичко тъй ще стане.
И баба замина. Аз подкладох силно печката гореща. Цял във пот потънах, поседнах насреща. Но много не мина, и при мен довтаса весела дружина – тримата юначни малки патиланци.
Още от вратата подскачат и викат:
– Ти сам ли си тука, бате Патилане!
– И баба я няма!
– Ура! Патилански Великден ще стане!
– Я вижте! Яйцата! Боядисани вече!
– Борец ще си взема!
– И за борец искам. Ти стой по-далече!
– Ето го бореца! Кой иска да чука?
– Дай бе, дай го тука!
Но аз се намесих:
– Недейте лудува. Баба ще си дойде. Зле ще ни подхване. Недейте! Не може!
Мойте патиланци гракнаха върху ми:
– Бате Патилане, ти ли си, не си ли? Кога се научи да викаш „Не може“? Откога забрави, че на бой и глъчка ние сме корави!
На таквиз юнаци, мили ми Смехурко, що можеш направи? И аз ги оставих да чукат яйцата.
Печката подкладох. Кога се обърнах, нито един вече здрав борец не зърнах.
Но друго видяха малките играчи:
– Бате Патилане, във това корито какво е завито? Дай да го погледнем!
И дорде ги зърна, малките юнаци тестото отвиха:
– Оле, козунаци! Ах, колко са много! Бате Патилане, гледай ги – изтичат! Да ги събереме! Че най-много ние от тях ще ядеме!
Аз се поуплаших. Ако баба още малко закъснее, това тесто живо съвсем ще прелее.
– Недейте похваща! – викнах на децата. – Тук се не месете! Че не козунаци, а бой ще ядете! Аз ще се затичам, да кажа на баба. Вие тук пазете!
И тозчас се втурнах. В Черквата се вмъкнах. Настрана повиках баба Цоцолана. Казах й изплашен, какво вкъщи стана. А тя ръце дигна, за глава се хвана. Забрави къде е и викна високо:
– Превтасали, Божке! Тичай, Патилане! Отвий нощовите! Приготви тавите!
И аз се затичах. Стигнах скоро вкъщи. Отворих вратите. Спрях се като гръмнат: моите юнаци, със тесто покрити, станали самите живи козунаци. Гледат ме и викат, весели, честити:
– Бате Патилане, знаеш ли без нази що щеше да стане? Нищо в нощовите не щеше да свариш!
В таз минута влезе баба Цоцолана, цяла запъхтяна. Най-напред се смая. После ахна, викна и наред захвана – мене и децата. Добре ни натупа. Но и тя, горкана, само тесто стана!
После й премина. И ние след малко се развеселихме. Но за всеки случай яйцата строшени под масата скрихме…
Та така, Смехурко. Твоят Патиланчо поизпати множко с малките юнаци. Но пак си е весел.
Честит ти Великден! Сладки козунаци!
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Из: „Патиланци“, Ран Босилек, изд. „Скорпио“, 2015 г.
*Оригинална илюстрация на художника Стоян Анастасов