„Във войната ние можем да слушаме само за войната. Справедливост ние познаваме само към на­шия собствен народ. Към неприятеля, обаче, ни тла­ска само нашата омраза и воля за унищо­жение. Никаква жертва не е за нас много голяма и никакъв път много дълъг, за да се дойде до побе­дата.“

~ Гьобелс, вестник „Das Reich“, 1942 г.

(1897 ~ 1988)

Немският нацизъм

Човек дори не знае, кому отправя своите чувства, набрани в душата си, като склад от недо­умения, изненади и порицания: към германския на­род, който си имаше свои традиции, бит, история и ценности, или към партията, на която, за почуда на цялото смаяно човечество, цялата нация се предложи като храна, приемайки всичките й нелепости, антикултурност, улична парадност и страшна за дваде­сетото столетие античовечност и грандомания. Бед­ният немски народ! – би казал човек. Той стана жертва на своята стадна дисциплина и се остави да бъде погълнат от уличната демонстрираща армия на посредствеността. В същност, партията няма вече вина и отго­ворност пред немската нация, защото немската нация трябваше да познае с кого има работа. Национал-социализъмът даде много ярки и очебийни примери и белези, с които ясно се легитимираше. Трябваше поне по варварските изгаряния на книги по площадите, по тия символични дионисиеви тържества на анти-културността, немците да познаят, че в снагата им се впива едно чудовище, което ще върви по свои пътища. Немците трябваше да се сепнат от кафявите ризи, от челюстите на гвардията на фюрера, от не­скончаемия словесен поток на водача, от неговия външен вид, от погледа му, от фризурата му дори, както и от обещанията му, че ще направи Германия елитната нация в човечеството, за да не останат изненадани от това, което ще последва. Ако имаше малко по-проницателни и духовно видящи хора, щеше да се види, на коя страна се върти свастиката – така наречения от немците хакеккройц, който те бяха избрали за свой символ.

В Германия се почна под знака на омразата. Тая омраза се насаждаше още от предучилищната възраст, после в училището, по сборовете на хитлеровата младеж и на улицата. Подрастващите поко­ления в продължение на четвърт век се учеха да ненавиждат, да трошат витрини, да мразят Англия, Америка н Русия, да считат славянството за тор на немската елитна нация. И всичкото това ставаше за сметка на високите и благородни пориви, които мла­дежите в тая възраст трябва да подържат, за да станат един ден годни за достоен личен и обществен живот. В Германия по един брутален, полицейски начин бяха забранени и унищожавани не само всички книги, които бяха рожба на свободния дух, но там бе забранено да се говори и чете, каквото и да е, което можеше да внесе съмнение в младежката душа, че войната е нещо свято, единствено достойно за новия немски човек. Там бяха забранени всякакви свободни духовни общества. Нещо повече, макар и необявено с официален декрет, но мълчаливо и не­гласно се посегна и на християнството като религия, несъответствуваща на „новото време“. Свещеното Писание бе забранено. Учението на най-великия от родените на земята беше в противоречие с най-не­обузданата и безпросветна амбиция на един субект, който заживя в небулозата на един фантастичен свят, който му предлагаше съновиденията, че той ще стане водач на Европейския материк. Той мислеше, че ще стане ново божество, защото в пламналото си самомнение забрави, че останалите европейски народи не се ръководят от стадно чувство. Той не съобрази, че народите на Европейския материк живеят още с идеите на хуманизма, с френската революция, с ре­формацията к с богомилството.

Немският националсоциализъм има и своите апологети – писатели, оратори и доктринери, като Розенберг, Дитрих и др. Това е учение, което има претенциите да създаде един съвсем нов, непознат до тоя момент порядък в уреждане на световните икономически, стопански и културни проблеми. В стопанско-икономическата структура в политическата уредба на Европа, специално в Югоизтока, както наричат немците оная част на Европа, която те искаха да направят своя колония, те направиха опит да приобщат хората към своите схващания за държа­вата, капитала и труда. Всеки може да намери националсоциалистическата доктрина пръсната по раз­лични книжки, брошури и статии, а най-главно в „Мет Катар!“ – корана на хитлеристите – която книга не зная по какви причини, не излезе на български език. Може би, апостолите на хитлеризма в Бълга­рия се стесняваха да дадат на българските четци невъобразимо наглото отношение на Нова Германия към славянството.

Националсоциализъмът в Германия създаде нов вид грандоманство, което се отличаваше от онова кипнало в Италия по туй, че бе по-дисциплинирано и по-дейно. В Германия младежта бе школувана пре­димно във военен фанатизъм, който не може да се отрече, даде своите резултати. Германия създаде една от най-могъщите в света военни машини, която обходи територията на почти цяла Европа и почудя света с своята ударна мощ. Желязото на немския народ се яви като символ на непобедимост. Герман­ската войска, съставена от млади войници, беше, така да се каже, поръчана. Жените раждаха- деца за вой­ската и преди да станат бойци, те биваха складирвани в специални възпитателни школи, както се складирват снарядите, аеропланните бомби и моторите. Върху тия военни момченца, Райхът бе запазил всич­ки права, като бе суспендирал дори правата на техните родители. Тия младежи, наречени хитлеровци, представляваха инвентар на партията и понякога толкова фанатизирано защищаваха своя водач, че предаваха бащите си на специална по­лиция, обвинени в предателство срещу отечеството,

Когато в 1933 година се появи Хитлер, ония от народите по света, които имаха някакво основание да са недоволни от изработените в Фракция мирни договори, помислиха, че световната правда си е намерила своя представител, който ще поиска сметка за извършените спрямо някои народи неспра­ведливости. Хитлер се яви като символ на ревизионизма, който бе възприет от победените страни. И както е характерно за немците, той започна добре. Апелите му за социална правда направиха добро впечатление в трудещите се маси, но те веднага бяха разочаровани, защото към тия привидно справедливи неща, веднага се примеси болезненото, неестестве­ното, грандоманското, като въпросът за расата и то­ва, че немският народ е елитната нация на земята. Съвременният човек, като се почне от трудящия се в заводите, и се свърши с интелигенцията, не може да приеме такова грубо предпочитание на една на­ция пред друга, защото, колкото да стягат във вериги свободния дух, в дъното на човешкото съзнание остава една будна искрица, която никога не може да бъде угасена. Ние видяхме в началото, при опре­деляне на нацията, колко несъстоятелен белег н колко антинаучен, при това, е тоя за расовия произ­ход, тъй като освен расовата смес, указаха се още много фактори при определяне на дадена националност. Немците грубо подчертаваха своето расово превъзходство, като за останалите народи казваха, че са създадени да играят само някаква помощна, второстепенна роля в бъдещия националсоциалистически рай. Споменахме и по-горе, че специално за славяните, в Германия се мислеше, че те са някакви отпадъци от човечеството, и скоро ще станат тор на бъдещата „Германска Европа“. Това накара да треп­нат сърцата на милиони славяни по земята н една могъща мисловна вълна на противодействие се от­прави към Германия. Яви се обида, припламна само-чувство на някаква гордост в народите, които ро­диха Достоевски, Менделеев, Толстой, Шопен, Мицкевич, Максим Горки. Ботев н Васил Левски. Нещо повече, чуваха се закани, че немците  трябва да нагорят славянската нива. От друга страна, нем­ският националсоциализъм започна с една нечувана и необяснима за никой свесен човек омразата към евреите. В есето „Вечният скитник“ ние даваме по обстойно израз на нашето схващане за тоя народ. Може да е вярно, че днешният евреин има да кори­гира нещо в своята   психология и навици, получени в дълговековния му скитнически живот, но да по­ложиш цялото бъдеще развитие на твоята държавна система върху омразата си към еврейството, изглеж­да дребна злоба, корените на която лежат не в ня­каква   обществена необходимост, а в озлоблението на една личност. При всички свои речи, Хитлер се нахвърляше върху евреите с толкова по-голямо оже­сточение, колкото работите му вървеха по-зле. Ако немците требваше да отстъпят някой град, Хитлер ревеше против „Световния евреин“. Ако руската зи­ма беше сурова и войниците не можаха да изтраят на страхотната вковаваща сила на безкрайната степ, Хитлер обвиняваше „Световния евреин“ – der Welt jude – както го наричаше пред микрофона. Дори за страшната си катастрофа   при Сталинград, евреите бяха най-големите виновници. Това направи много хора да се отнасят към учението му като към не­сериозно нещо, защото здравият разум не може да стане следовник на такава омраза. Това, от друга страна, стана причина последователите му да се вер­буват само между повърхностните, авантюристично настроени човешки екземпляри, сред алчните спеку­ланти, които от узаконената омраза към евреите, на­правиха оръжие на своето лично благополучие. Как може да успее една армия от озлобени, недоуки и алчни хора? Хитлер, при това, показа една голяма стратегическа безтактност. Ако той беше наистина умен човек, той нямаше да воюва с поданиците си евреи, а щеше да ги използува за свои сътрудници, каквито те биха могли да станат, ако той знаеше как. Той тласна евреите и техните мощни капитала в ръцете на своите противници. Хитлер не можа да се досети, че си открива един нов фронт, който не бе малък. Евреите, наистина, воюваха срещу него с едно оръжие, което той в своята заслепеност нямаше тънкостта да познае.

Германия промени окончателно своя облик и се превърна в лаборатория на омразата. В сърцата на разумните хора се загнезди тревожната мисъл, че Европа в своето псевдонационално възхождане, се връща към култа на някои неща, които биха могли да се причислят към един срамен анахронизъм. Нещо казионно н тъпо имаше в целия облик на „Нова Германия“, изпъдила романтиката на европейския живот. Ставаше човеку дори жално за немската кул­тура, за немската наука и целия живот. Ние, които тачим културата, каквато и да е тя, почнахме да се срамуваме от образите на Гьоте, Щилер, Кант и Бетховен. Те бяха като пленници, или в най-добрия случай, мобилизирани в немската казарма. И така, ця­лата немска култура остана в сянка. Никой вече не се внимаваше с класиката на тоя народ, защото све­тът бе оглушей от виковете на площадките оратори.

В същност, бурените на немската почва не биха били опасни и те не биха играли никаква роля, ако тая почва не ги хранеше така безкритично и безре­зервно. Това е немската съдба, подхранвала и под­готвяна от немската психология. Преди Хитлера, нем­ците си имаха кайзер, пред когото също благоговееха. Да станеш водач на такъв народ не е трудно. Човек има пред себе си море от хора, което живее с коп­неж за подчинение на еднолична воля, народ, който обича да му заповядват и който се възхищава, ко­гато нещо му се забранява. На такъв народ ще трябват врагове, за да се вдъхновява от омраза към тях, трябват му титли за йерархията на омразата, трябват му медали за възнаграждаване на ненавистта. Както немските младежи могат да пратят бащите си в концентрационен лагер, ако те не са съгласни с тях, така и бащите обичат медалите повече от де­цата си. Създай в Германия една безкрайна йерархия от длъжности и степени, остави всеки да живее с надеждата, че утре ще стъпи на по-горното стъпало, направи няколко улични демонстрации, за да задо­волиш площадния глад на масите, изгори съчине­нията на няколко видни писатели, обяви някое мал­цинство, какъвто бе случаят с евреите, за първоиз­точник на всички германски нещастия, и ти ще ста­неш гени, бог, И наистина, в Германия забравиха и Бога, защото взеха да обожествяват един човек. С всеки нов ден все повече и повече загиваше поздрава „Добър ден“, като се заменяше с „Хайл Хитлер.“

Нека спрем сега при една дума, която има съд­боносно, фатално значение. Това е немската дума дисциплина. Дисциплината е слово, което е скелетът на германския бит. Тя създаде най-могъщата войска, най-урегулираното стопанство, най-редовните влакове, най-хубавите шосета тя – дисциплината – създаде победите и поражението. Дисциплината попречи да се родят варианти на мисълта, следователно, запази единството при градежа на „Нова Германия“, но съ­щата тя, магическата дисциплина допринесе за ката­строфата, тъй като нито един там не смееше да я наруши, за да даде спасителния сигнал.

Ако дисциплината носи отговорности за нем­ската гибел пред самите себе си, омразата която официално се насаждаше, носи отговорност пред историята, пред културата и пред един върховен съд на правдата, съд с незаписани закони. Омразата стана добродетел на „новия ред“. Това е един стра­шен факт, който ни показва, къде са корените на това учение, което иска да преустрои света к да стане ръководно начало на живота. Омразата в Германия, на която се отреди публично признание, ни подсказа, че, както съдбата, така и общественото развитие, основният закон на което е любов, не ще позволят на тоя бурен да прорасте и да заглуши семената на живия хляб, с който трябва да се нахранят бъде­щите генерации. Докато Христос изрече словото на любов, като спасителното слово за опознаване висшия живот на духа, немският националсоциализъм, който, явно, няма нищо общо с Христа, издига омразата като нова религия за „Новата Европа.“

От: „Слънце след буря“ (Есета), Георги Томалевски, изд. „Житно зърно“, 1946 г.
Снимка: Георги Томалевски (1897-1988)