„Ние смътно чувствахме, че човек може да общува с човека само в името на една и съща цел. Но войната не ни е необходима, за да усетим топлината на човешкото рамо в препускането ни към една и съща цел.“
1939 година
Германия. Попитах един ден Лазарев какво впечатление е направил Хитлер на Чембърлейн, който наскоро се бе свързал с него. – Страхотно – ми отговори той. Можеше да се предвиди. Поставяш Атила в присъствие на Бергсон. Няма съмнение, че Атила ще смае Бергсон, а Бергсон няма да направи никакво впечатление на Атила… . Също така един пиян моряк вдига повече шум, отколкото философът. А есесовецът, пъхнал палци в колана си и наблюдаващ унижения учен физик, който чисти нужниците с наведен гръб, прави страхотно впечатление на същия този физик.
Сент-Екзюпери
§
За да се излекува душевният смут, трябва да се обясни. А ние безспорно живеем в смут. Направихме своя избор – да спасим Мира. Ала спасявайки мира, наранихме свои приятели. А мнозина от нас бяха навярно готови да рискуват живота си в името на приятелството. И те изпитват някакъв срам. Но ако бяха пожертвували мира, щяха да преживеят същия срам. Защото тогава щяха да пожертвуват човека: да приемат да се срутят безвъзвратно библиотеки, катедрали и лаборатории в Европа, да се опустошат нейните традиции, светът да се превърне в облак от пепел. Затова и така се люшкахме от едно мнение на друго. Когато Мирът ни се струваше застрашен, откривахме срама от войната. Когато войната ни изглеждаше избягната, изпитвахме срам от Мира.
И ако днес германецът е готов да пролее кръвта си за Хитлер, разберете, че е излишно да се спори за Хитлер. За този германец Хитлер е велик, защото му дава възможност да изпада във възторг и да предлага живота си. Не разбирате ли, че силата на едно движение се крие в човека, когото то освобождава?
Не разбирате ли, че саможертвата, рискът, верността до смърт са допринесли до голяма степен за създаването на човешкото благородство? Когато искате да посочите някой пример за подражание, вие го намирате в летеца, който се жертвува заради пренасяната поща, в лекаря, който загива в борбата срещу епидемиите, или в сахарския войник, който, повел мавританския взвод, потъва в пустотата и в самотата. Всяка година умират хора. Дори ако на пръв поглед тяхната саможертва изглежда ненужна, смятате ли, че не са послужили за нищо? В суровото тесто на нашето съзнание те отпечатаха прекрасен образ и изпълниха дори въображението на малкото дете, откърмено с песни за техния подвиг. Нищо не се губи и дори загладеният със стени манастир излъчва своето сияние.
Не разбирате ли, че някъде сме сбъркали пътя? Човешкият мравуняк е по-богат от преди, имаме повече блага и повече свободно време и все пак ни липсва нещо съществено, което ни е трудно да определим. По-малко се чувстваме човеци, някъде сме изгубили някои свои тайнствени привилегии.
Кои кръгозори всъщност искаме да ни бъдат разкрити? Стремим се да се освободим от един затвор, чиито стени все повече се стесняват около нас. Известно време се смяташе, че за да станем велики, е достатъчно да ни облекат, да ни нахранят и да задоволят всички наши нужди. Така постепенно заприличахме на дребния буржоа на Куртьолин, на селския политикан, на човека на техниката, лишен от вътрешен живот. „Със завоеванията на нашия разум, ще ми отговорите вие, нас ни образоват, просвещават и обогатяват по-добре, отколкото преди.“ Ала онзи, който вярва, че културата се състои в познаването на формули и в запаметяването на постигнатите резултати, има твърде жалка представа за нея. И най- слабият студент от Политехниката познава по-добре природата и нейните закони, отколкото Декарт, Паскал и Нютон. И въпреки това не е способен да направи и най-дребното от интелектуалните открития на Декарт, Паскал и Нютон. Днес хората са преди всичко образовани. Паскал е най-вече един стил. Нютон е най-вече човек, станал отражение на вселената. За него зрялата ябълка, която пада на поляната, и звездите от юлските нощи говорят един и същ език. За него науката е животът.
И ето как откриваме с изненада, че съществуват тайнствени обстоятелства, които ни обогатяват душевно. Ние дишаме свободно само когато една обща цел, която е извън нас, ни свързва с другите. Ние, чеда на ерата на удобствата, изпитваме неизказано блаженство да споделяме с ближния си последната своя храна в пустинята. За всички онези измежду нас, които са преживели голямата радост от поправения самолет в Сахара, всяко друго удоволствие изглежда нищожно.
Затова не се изненадвайте. За онзи, който, без дори и да подозира, че у него дреме това чувство, усеща как то се събужда в една изба на анархисти в Барселона, заради саможертвата, взаимопомощта, заради суровата справедливост, за него ще съществува само една истина: истината на анархистите. А онзи, който веднъж е бил на стража за да закриля малките изплашени коленичили монахини в испанските манастири, ще даде живота си за испанската църква. Животът на двеста милиона души в Европа е лишен от смисъл и те биха желали да се възродят. Промишлеността ги е изтръгнала от селската среда и ги е затворила в огромните гета, които приличат на разпределителни гари, затрупани с композиции от черни вагони. От дъното на работническите градове те искат да бъдат събудени. Други пък са вплетени в колелото на всички професии и не познават радостите на Мермоз, религиозните радости, радостите на учения. Те също искат да се възродят. Може, разбира се, да бъдат съживени, като се облекат в униформи. Тогава ще пеят военни химни и ще делят хляба с другарите си. Ще намерят онова, което търсят, вкуса към универсалното. Но ще умрат от хляба, който им се поднася.
Може да се изровят дървените идоли и да се възкресят старите езици, които повече или по-малко са доказали своята стойност, да се възкреси мистиката на пангерманизма и на Римската империя. Може да се вдъхне на германците опиянението, че са германци и съотечественици на Бетовен. Та чак до корабния огняр. Това, разбира се, е по-лесно, отколкото да се направи един Бетовен от корабния огняр. Ала тези демагогски идоли са кръвожадни. Онзи, който умира в името на напредъка на науката или на борбата с болестите, със своята смърт служи на живота. Прекрасно е да умреш за експанзията на Германия, на Италия или на Япония, но тогава противникът не е вече онова уравнение, което не се поддава на интегриране, не е и ракът, който устоява на серума. Врагът тогава е човекът, който е до теб. Трябва да се сблъскаш с него, но днес вече не става дума за това да го победиш. Всеки се подслонява зад циментената стена. И по липса на по-добри възможности всеки хвърля нощ след нощ ескадрили, който торпилират другия в неговите вътрешности. Победител е онзи, който последен изгние, погледнете Испания – и двамата противници заедно изгниват.
Какво ни трябваше, за да се родим за живот? Да се отдадем. Ние смътно чувствахме, че човек може да общува с човека само в името на една и съща цел. Пилотите се срещат, ако се борят за една и съща поща. Хитлеристите – ако се жертвуват за един и същ Хитлер. Групата катерачи – ако се стремят към един и същи връх. Хората не се срещат, когато пристъпват направо един към друг, а ако се слеят в един и същи бог. Ние жадувахме в опустелия свят да срещнем отново другари: желанието да делим хляба си с тях стана причина да приемем стойностите на войната. Но войната не ни е необходима, за да усетим топлината на човешкото рамо в препускането ни към една и съща цел. Войната ни заблуждава. Омразата не добавя нищо към въодушевлението от препускането.
От: „Военни записки 1939-1944“, Антоан дьо Сент-Екзюпери, Военно издателство, София 1988 г.
Снимка: imdb.com
