„Нищо подобно! Златото може да даде на човека толкова, колкото Народната библиотека може да даде на неграмотния.“
За благородството на златото и човешкото благородство, назаем от книгата „Неосветените дворове“ на Радичков, родена от пътуването му из необятната сибирска шир през 1963 г.
(Кадър от изложбата „Неосветените дворове“, Архив на изд. „Нике“)
Самото злато течеше от всички посоки към касите на алданския златен тръст. Тия каси много ни мамеха. Светът дълго се е изтребвал за злато, може би си струва човек да види тоя страшен метал, затворен в страшните каси.
Есента все тъй обсипваше със злато околните хълмове, сякаш брезата изтегляше със соковете си злато от земята и изковаваше своите листа. На разсъмване те ми изглеждаха още по-златни, после изгря слънцето, всичко заискри на неговата светлина и градът дори се изпълни със странни блясъци… Гласовитите петли продължаваха да пеят с гърмящите си гласове и дори ми се струваше, че тия петли също тъй са изковани от злато и стоят някъде скрити под дървените стрехи, невидими за очите. Тъй си мислех, докато отивахме към алданския златен тръст, но щом влязохме в огромните здрачни коридори, златната бреза и златните петли, изковавани нощем и тайно от златотърсачите, веднага изчезнаха и на тяхно място се появиха железните решетки, охраната, железните врати, изкачвания и слизания по стълби, наляво и надясно, наляво и надясно, докато на края забравиш кое е ляво и кое дясно, и в дъното охраната ще стори път, ще се въртят ключовете в огромните секрети, за да ни пропуснат в желязната стая.
Не беше съвсем светло в тая желязна стая. Желязото ми се стори мрачно, студено и неприветливо като философ, който знае много тайни, но ги крие зад челото си. Как да надникнеш зад туй чело, като навсякъде погледът се удряше в него, без да се плъзга. Сетих се за очите на якутските ловци. По техните очи всичко се плъзгаше, нищо не можеше да се задържи в тях; тук погледът залепваше, без да прониква.
Тук проникваха само ключовете. Звън, скърцане на панти, почти като в пиеса от Шекспир, и върху рафтовете се показаха копринените торбички със злато. Торбичките също бяха сиви и клечаха в здрача. Всяка от тях по четири килограма. По-долу бяха тавите, пълни със злато.
Извадиха и празни тави и в тях почнаха да изсипват злато от торбичките. Ето това злато е от не знам коя си драга, то е по-ситно и с малко по-тъмен цвят. Ето това злато е от Лебедово, а това тук, по-едрото, е от не знам кой си поток. Нямаме много големи късове в момента, но този къс, виждате ли го, два килограма и половина е. Вдигнете го, да видите!
И ето че аз държа самороден къс ленско злато, тежък два килограма и половина. Той дори не беше бляскав. Имаше в него нещо от тъмната непроницаемост на желязото, в което беше затворен, имаше студенина в самия му цвят и сам той тежеше неестествено за големината си, леко удължен, някакво подобие на конска муцуна. Туй ли е златото? — питам. Това е златото. Миналата седмица изпратихме самороден къс четиридесет килограма. Значи, туй е златото! Малко мрачно ми изглежда. То си е малко мрачно. Заравям пръсти в златния пясък, почвам да ровя тоя пясък, но той е тежък и пръстите трудно си играят с него. Това не е пясъкът, с който сме свикнали да играем край реките. Тоя пясък е тежък и непривичен за ръцете. После пак вземам самородния къс, защото домакините навярно искат да запомня това парче злато и все ми го пъхат в ръцете.
…Та като гледах златото, из главата ми се въртяха алданецът и зелето, на Ломайко, и Сергей Кузмич с празните корени, и тясната просека в тайгата, дето трябва да стане на нива и да роди. Шекспировият театър затваряше вратите си със скърцане и стържене, гърмяха отново касите, щракаха ключовете, произнасяйки тайнствени заклинания в ключалките, и ние тръгнахме по обратния път. И трябва да си призная, че вървяхме по обратния път, а пред очите ми беше все това злато, студено и непроницаемо, неговият цвят почна да добива влажен оттенък, а знаем, че мъртвото не може да има влажен оттенък. Всеки случай то ме преследваше из всичките коридори, та трябваше да се питам на прага, като съм видял толкова много благороден метал и съм си играл с него, дали вече съм станал по-благороден.
…Дали наистина човек, като види тоя благороден метал, става по-благороден? Може би не случайно хората тъй много се ограждат с него, кичат се с него, турят си обеци и пръстени, правят си златни пантофки, за да станат нозете им вероятно по-благородни! Нищо подобно! Златото може да даде на човека толкова, колкото Народната библиотека може да даде на неграмотния. Пуснете един неграмотен човек да мине през всичките книгохранилища на библиотеката, ако щете, даже колиба му направете там и го оставете да живее в тия книгохранилища, все едно, той ще си остане същият неграмотен човек. А една моя съселянка пък разправяше, че в София човек като живее, става по-културен, отколкото на село, защото в София само фирмите на магазините да четеш, и ще станеш по-културен, а в селото само една фирма, на кметското наместничество, и тя тъй много прана от дъжда, че едва се чете. В София човек става човек, затуй всички софиянци се миели с тоалетен сапун, който е ароматизиран, а на село кой ще ти гледа това, със сапун за пране се мият всички. Ето какво може да мине през ума на човека, докато си броди из златните центрове на Якутия, и дори мътната река му изглежда златна заедно със златното куче, клекнало до нея.
Избрано от: „Неосветените дворове“, Йордан Радичков, изд. „Нике“, София, 2019 г.
* Кадър от изложбата „Неосветените дворове“, Архив на изд. „Нике“