„И обратното, много от случаите (не всички, защото значение имат и биологични фактори) на т.нар. старческо слабоумие са фатална крайна форма на психическа и духовна незрялост.“
Потенциал за трансформация
Способността ни да се променяме - потенциалът ни за трансформация - е толкова необикновен, че друг път, когато ме питат какво е човешката природа, аз отговарям на шега (защото това е само едната страна на парадокса), че такова нещо не съществува. Защото онова, което отличава нас, хората, от другите същества, не е разположението на палеца, нито удивителното устройство на ларинкса, нито огромната мозъчна кора, а поразителното относително отсъствие на инстинкти - унаследени, проверени поведенчески модели, които правят природата на другите същества много по-неизменчива.
Аз живея в Кънектикът, на брега на едно голямо езеро. Всяка година през март, когато се топи ледът, пристига ято чайки, а през декември, когато езерото замръзне, чайките отлитат, вероятно на юг. Не знам накъде отиват, но скоро приятели ми казаха, че отиват във Флорънс, Алабама. (Моите приятели орнитолози твърдят, че няма мигриращи чайки, но това е защото не са виждали моите.) Както и да е, учените, които изучават прелетните птици, са установили, че с малките си птичи мозъци те всъщност успяват да се ориентират по звездите така, че всеки път с неизменна точност да се озовават във Флорънс, Алабама. Единственият проблем е, че те са сравнително несвободни в това отношение. Или ще е Флорънс, Алабама, или нищо. Не могат да си кажат: „Тази зима искам да отида в Уоко, Тексас, или на Бермудските острови.“
Но поради сравнителното отсъствие на инстинкти ние, хората, се отличаваме с необичайна свобода. Свободни сме (ако имаме достатъчно пари) да прекараме зимата в Алабама или на Бермудските острови, или на Барбадос, или да си останем у дома, или да направим нещо абсолютно неестествено и посред зима да потеглим в обратна посока, към северната част на Върмонт, и да се пързаляме по заледените склонове върху някакви неудобни парчета дърво или фибростъкло.
Има и хора, които вярват, че нашата свобода, способността ни да упражняваме контрол над поведението и средата си е дар от Бог. Други смятат, че тя е крайният резултат на хиляди години еволюция. Възможно е и едните, и другите да са прави. А способността ни да се променяме е най-видима именно в последователните етапи на духовното израстване от детството през юношеството до зрялата възраст. После обаче ако не способността, то поне желанието ни да се променяме става все по-трудно видимо, защото остаряваме и навиците ни все повече закостеняват, все пo-убедени сме в правотата на мненията си, все по- малко се интересуваме от нови неща, ставаме все по- ограничени. Докато бях млад, смятах, че е нормално да бъде така. Наблюдавах как възрастните около мен навлизаха в петото, шестото, седмото десетилетие на живота си и като че ли ставаха все по-закостенели в своята „природа“.
Но на двадесетгодишна възраст прекарах лятото при известния писател Джон Марканд, който по онова време беше на шестдесет и пет години. Това лято обърна всичките ми представи наопаки. Марканд се интересуваше от всичко, включително и от мен, а никога преди такъв важен шестдесет и пет годишен човек не бе проявявал искрен интерес към моята незначителна двадесетгодишна персона. Почти всяка вечер спорехме до късно и понякога аз действително надделявах в спора. Успявах да го убедя да промени мнението си. Виждах го да променя становището си поради една или друга причина по няколко пъти седмично. Към края на лятото осъзнах, че умствено този човек не е достигнал предела си. Всъщност, дори се е подмладил, станал е по-гъвкав, развивайки се от психологическа гледна точка по-бързо от повечето младежи. И за първи път в живота си разбрах, че умствено ние не остаряваме. Физически - да: остаряваме и телата ни се превръщат в развалини. Но умствено, духовно - не.
Така стигаме до друг интересен парадокс. Именно най-зрелите психически и духовно сред нас няма да остареят умствено. И обратното, много от случаите (не всички, защото значение имат и биологични фактори) на т.нар. старческо слабоумие са фатална крайна форма на психическа и духовна незрялост. За страдащите от старческо слабоумие често казваме, че са навлезли във „второ детство“. Те стават капризни, настоятелни, манипулативни и егоисти. Но обикновено това не е защото са навлезли във второто си детство, най-често те въобще не са излизали от първото. Само че тънкият покривен слой на зрелостта сe е износил.
Затова психотерапевтите, които се занимават с това да приближават хората до зрелостта, знаят че мнозина, които изглеждат като възрастни, в емоционално отношение са всъщност деца, облечени като възрастни. Това не е защото пациентите им са по-незрели от средното равнище. Напротив, онези, които приемат искрено смирената, но достойна роля на пациента, го правят именно защото са призвани да се освободят от незрялостта си, защото вече не могат да търпят безизходицата и макар да не виждат още изход, искат да се променят.
Един мой учител, ирландски йезуит, веднъж ми заяви с очарователния си акцент: „А, Скоти, възрастният човек е прекрасно нещо!“ Той разбира се имаше предвид, че възрастният човек е същество, което заслужава да му се удивляваме и възхищаваме, защото се среща рядко. Този относителен недостиг на пораснали хора обаче не е повод да се отчайвате. Фактите сочат, че броят на онези, които се стремят да пораснат, се увеличава бързо през последните шестдесетина години. Във всеки случай, истински възрастни са онези от нас, които са се научили непрекъснато да развиват и упражняват способността си за промяна. Поради това напредъкът им по пътя на растежа става все по-бърз и по-бърз, колкото по-далеч стигат. Защото колкото повече израстваме, толкова по-способни ставаме да се отворим за пустотата - на това да се освобождаваме от старото, за да можем да допуснем в себе си новото и да се променим.
Избрано от: „Изкуството да живеем заедно“, Морган Скот Пек, изд. „Кибеа“