„В опита си да кажем „не“ на болката, казваме „не“ на любовта. И което е по-лошо, казваме „не“ на самите нас.“
(Lovers Man and Woman, 1914, by Egon Schiele)
Парадоксът на любовта или болката от разминаването
Реалната двойка не може да избегне страданието. Човек разбира това и остава сам, „докато се появи“ идеалният партньор (който – точно защото е идеален, не съществува). Поради това страданието, вместо да бъде избегнато, се появява непрекъснато.
Всяка интимна връзка, при която можем да се разкрием, да се срещнем и отдадем, е едно от най-прекрасните неща в живота. При нея търсим контакт, любов и близост, защото това са ситуациите, които ни обогатяват, карат ни да се чувстваме живи, изпълват ни със сила и желание.
Парадоксът започва, когато си дадем сметка, че същите тези отношения ни причиняват най-голямо страдание и най-много болка, многократно повече от всеки друг вид отношения.
Когато се отваряме за интимността, за любовта, за срещата, ние също така се излагаме на опасността да страдаме и да изпитваме болка.
Естествената сила, която ни тласка да се поддадем на емоциите си и да осъществим срещата, се сблъсква с естествената ни склонност да се пазим от страдание, защото интуитивно разбираме, че с отварянето си към някого му предоставяме възможността да ни нарани.
Всички притежаваме самоличност, броня, която не иска да поеме риска да бъде наранена – и следователно се затваря.
Детето се нуждае от любовта на родителите си и изгражда самоличността си така, че да получава тази любов.
„Ако виждам, че ми обръщат повече внимание, когато съм слаб, ще оформя самоличността си въз основа на слабостта.“
„Ако виждам, че се гордеят, когато съм независим, ще се постарая самоличността ми да бъде силна, ще си казвам, че мога сам или че нямам нужда от помощ.“
Личността, която изграждаме, ни служи да действаме и да постигнем любовта на другите. Слагаме си маска и се отъждествяваме с нея. Забравяме кои сме и какво наистина искаме.
Любовта и близостта могат да съществуват само когато сe отваряме истински пред някого. Но това е невъзможно, ако сме си сложили бронята, затворили сме се в двореца си или сме се скрили в структурирана си самоличност.
Не става дума и да отхвърлим тази самоличност: изградили сме я, за да можем да се противопоставяме на някои трудности в живота. Идеята е да я наблюдаваме, да я опознаем и да разберем кога работи в наш ущърб, като прекъсва истинския контакт.
Този е подходът, който препоръчваме: да наблюдаваме собствения си начин да участваме в живота и да сме наясно с ролите, в които сме се блокирали.
Парадоксът не свършва дотук тази интимна и потенциално разрушителна връзка е най-добрата възможност отново да открием себе си и да се отърсим от привичните си маски.
И така, много пъти решаваме този парадокс, като избегнем страданието, откажем се от любовта и се лишим от срещата със самите себе си.
В опита си да кажем „не“ на болката, казваме „не“ на любовта. И което е по-лошо, казваме „не“ на самите нас.
Когато се влюбим, безразсъдството на любовта ни кара в първия момент да се отворим и да установим контакт с истинската си същност. Точно това прави влюбването толкова прекрасно, защото ни дава възможност да се отворим, да се покажем такива, каквито сме.
Влюбването е среща на двама души такива, каквито са. Играем различни роли, функционираме като програмирани роботи и изведнъж чудото става… Смъкваме маските си и поднасяме като дар присъствието си на този, в когото се влюбваме. Знаем, че това не продължава дълго. Рано или късно се проявяват препятствията, склонностите, навиците, защитните механизми.
Би било добре да се научим, че единственият път за преодоляване на тези препятствия е да ги приемем, вместо да ги отричаме или да ги проектираме върху другия.
Проблемът се появява, когато се отъждествим с бронята си и намерим сигурност в нея. Защитаваме се от неудобните си чувства, като се научаваме да не чувстваме и да се абстрахираме от нуждите си, а защитните ни механизми се превръщат в идентичност, която ни разделя от това, което чувстваме, и ни пречи да обичаме. При двойката можем да наблюдаваме как и кога се отваряме и как и кога се затваряме за другия, и след като узнаем повече за прекъсването на контакта, ще можем да създадем канал, за да се отворим.
Двойките проектират върху другия това, което ги кара да се затварят, и превръщат тази борба от вътрешна във външна. Тогава решаваме, че другият се затваря, че той не ни пуска да влезем, че той е непреклонният.
Ако извървим този път заедно и с любов, вместо да реагираме на реакцията на другия, ще можем да покажем какво става с нас, когато другият се отдалечава, когато се затваря. Трябва да чуем от спътника си кое наше поведение го наранява най-много и го кара да се отдалечава от нас.
Проблемите на двойката започват, когато престанем да проявяваме същността си пред себе си и пред другия, когато отново се скриваме зад привични роли и зад паравани; когато почувстваме болка от отдалечаването на другия, което често е проекция на собственото ни отдалечаване.
Все по-малко вярвам, че въпросът се състои в разрешаването на конкретните проблеми, от които двойките се оплакват. Ако погледнем по-отблизо всеки спор, винаги стигаме до липсата на контакт, до липсата на откровеност.
Ако аз мога да се отворя и да покажа болката си пред който и да е проблем, и моят спътник прави същото, може би проблемите ще се придвижат на друго ниво на конфликт, защото най-важното ще бъде, че сме заедно, открити един към друг, че сме в контакт и готови да посрещнем ставащото. А това е много насърчаващо.
Да се отворим и да вярваме, че другият ще ни приеме такива, каквито сме, е поведение, което произхожда от любовта и ни отвежда до нея. Няма нужда да се правя на силна, за да ме обичаш. Ако го правя, никога няма да разбера дали си способен да ме обичаш такава, каквато съм всъщност: уязвима, слаба или каквато и да е друга. По този начин те свързвам с образа, предназначен за онези, които, възпитавайки ме, са ми внушили, че трябва да се държа по определен начин, за да бъда обичана.
Не е лесно да се осмелим да свалим маската: страхуваме се например, че ще ни помислят за уязвими. Но ако съм уязвима (разбира се, че съм), имам нужда от това да приемем (ти и аз) моята уязвимост, за да присъстваме в това, което става, и да се отдадем един на друг.
Трудността при двойката идва оттам, че двамата играем тази игра – и ако аз се отворя, а другият се затвори, болката е много силна. Ето защо интимната връзка поражда толкова страдание: тъй като се сблъскваме винаги със същите проблеми, със същата игра.
Може би това ще помогне на нашите читатели да наблюдават целия процес в собствената си двойка и да го осъзнаят, което всъщност е средството за неговото преодоляване.
Можем да наблюдаваме как вътре в нас се борят онази страна, която се стреми да се изяви, да излезе навън, да се покаже, и другата, която иска да се скрие, защото се страхува да не бъде изключена, необичана, отхвърлена, изоставена.
Конкретните проблеми, които имаме с нашите партньори, са повърхностен слой на този основен проблем, стоящ в дъното на всички други. Можем да използваме ежедневните проблеми като начин да стигнем до по-съществените, които неизменно присъстват в една връзка. Така се обогатяваме непрекъснато, защото все повече се доближаваме до самите нас, а това е единственият начин да се чувстваме добре: да изпитваме любов, спокойствие и радост. В крайна сметка, търсим точно това, защото всички искаме да се чувстваме добре. Лошото е, че поемаме по неподходящи пътища…
Понякога двойките ме питат:
– Как може да сме заедно, щом винаги искаме различни неща?
И аз им казвам, че по същество те винаги искат едно и също, защото всички искаме да можем да се обичаме, да се сближим, да захвърлим бронята си и да се отдадем.
Може би решението се крие в това да осъзнаем, че предварително начертаният път се е оказал безполезен. Трябва да оставим настрана старата си самоличност и да не спираме да търсим нов път, да се освободим от старите структури, за да открием път заедно: да се опълчим срещу своя страх от грешките и от самотата. Не можем да чакаме да се освободим от страха, за да вървим напред. Единствено с него ще можем да вървим напред.
Всички двойки имат проблеми и нерешени въпроси. Идеята не е да се уредят проблемите, защото, ако се посветим на даден проблем, утре ще се появи нов и така нататък. Идеята е да се откъснем от съдържанието на този отделен проблем и да намерим нов контекст, за да видим какво се случва с нас: да гледаме на проблемите от друг ъгъл, без да се отъждествяваме единствено със собствения си поглед, да изоставим идеята, че трябва да уредим нещата, за да се освободим от проблема. Това предложение означава да отидем по-далеч от това, което виждаме на пръв поглед, и да прозрем в съществото на проблема: за какво всъщност говорим, коя е истинската причина за спора, която се изразява по този конкретен начин.
Не е лесно да възприемем този нов поглед, защото той се противопоставя на нашата култура, при която стремежът е нещата да се уреждат, променяйки нещо външно. И тъй като външната промяна никога не е достатъчна, обикновено прехвърляме вината – за пореден път – върху несъвместимостта на характерите или на това, че не сме открили подходящия човек.
Парадоксът на любовта…
Избрано от: „Да се обичаме с отворени очи“, Хорхе Букай, ИК „Хермес“, Пловдив, 2010
Картина: Lovers Man and Woman, 1914, by Egon Schiele; chinaoilpaintinggallery
