„Тази книга е колекция от паметните събития в моя живот. Събрах ги, следвайки препоръките на дон Хуан Матус, шаман, индианец яки от Мексико, който в продължение на тринадесет години полагаше усилия като мой учител да ме въведе в познавателния свят на шаманите, живели в Мексико още от древни времена. С течение на времето той ми разкри, че шаманите смятали тази колекция от паметни събития за отлично средство да се раздвижат слоевете застояли енергии, които съществуват в човека… Дон Хуан смяташе, че събирането на паметните събития в живота било за шаманите подготовка за навлизането им в този конкретен свят, който те наричали активната страна на безкрайността.“

~ Карлос КАСТАНЕДА

Да кажеш „Благодаря“

– Войните-пътешественици не оставят неизплатен нито един дълг – каза дон Хуан.

– За какво говориш, дон Хуан? – попитах аз.

– Време ти е да си оправиш сметките по някои задължения, които си поел през живота си – каза той. – Обърни внимание, това не означава, че някога ще ги изплатиш напълно, но е нужно поне да направиш този жест. Трябва да направиш едно символично разплащане, за да се компенсираш, за да удовлетвориш безкрайността. Веднъж ти ми разказа за две свои приятелки, които са имали голямо значение за теб – Патриша Търнър и Сандра Фланеган. Време е да ги намериш и да направиш на всяка от тях по един подарък, за който трябва да изразходиш всичко, което имаш. Трябва да направиш два подаръка, от които да останеш без пукнат грош. Това е жест.

– Не знам къде се намират те сега, дон Хуан – казах аз, вече готов да протестирам.

– Да ги откриеш – това е предизвикателството към теб. Ще ги търсиш под дърво и камък, докато ги намериш. Това, което възнамеряваш да направиш, е нещо много просто и все пак почти невъзможно. Твоето желание е да прекосиш прага на личните си задължения и с един скок да станеш свободен, за да можеш да продължиш нататък. Не успееш ли да преминеш този праг, тогава няма смисъл да се опитваш да продължаваш каквото и да било с мен.

– Но откъде ти хрумна идеята да ми възложиш такава задача? – попитах аз. – Измислил си я, защото смяташ, че е подходяща за мен ли?

– Аз не измислям нищо – каза той сухо. – Получих тази задача от самата безкрайност. Не ми е лесно да ти казвам всичко това. Ако си мислиш, че страхотно се забавлявам с твоите изпитания, грешиш. Успехът на твоята мисия е от по-голямо значение за мен, отколкото за теб. Ако се провалиш, ти почти нищо не губиш. Какво толкова? Посещенията си при мен. Голяма работа. Но аз ще загубя теб, а с това ще загубя или продължението на приемствената ми линия, или възможността ти да я заключиш със златен ключ.

Дон Хуан замълча. Той винаги знаеше кога умът ми изпада в трескави размисли.

– Много, много пъти съм ти казвал, че войните-пътешественици са прагматици – продължи той. – Те не се отдават на сантименталности, носталгия или меланхолия. За войните-пътешественици има само борба и тази борба няма край. Ако си мислиш, че си дошъл тук, за да намериш покой или че това е затишие в живота ти, грешиш. Тази задача – да изплатиш дълговете си – не е водена от което и да било от познатите ти чувства. Тя е водена от най-чистото чувство; чувството на воина-пътешественик, на когото предстои да се гмурне в безкрайността и точно преди да го стори, той се обръща назад да каже „благодаря“ на хората, които са му правили добро.

– Трябва да се изправиш пред тази задача с цялата сериозност, която тя заслужава – продължи гой. – Това е последната ти спирка, преди да те погълне безкрайността. Всъщност, ако воинът-пътешественик не бъде във възможно най-доброто си състояние, безкрайността няма да го докосне с жезъла си. Така че не се щади, не жали никакви усилия. Изпълни това безжалостно, но изискано, до край…

…Тръгнах да се видя със Сандра Фланъган. Живееше в едно предградие на Ню Йорк, до което се стигаше с влак. Почуках на вратата й. Сандра отвори и ме погледна като че ли бях призрак. Силно пребледня. Беше по-красива от всякога, може би защото се бе позакръглила и изглеждаше огромна като къща.

– О, Боже, ти, ти, ти! – заекна тя, явно неспособна да изговори името ми.

Тя се разрида и за миг ми се стори, че е възмутена и готова да ме упрекне. Не й дадох възможност да продължи в тази посока. Мълчанието ми беше пълно. Накрая то подейства и над нея. Покани ме да вляза и седнахме в хола.

– Какво правиш тук? – попита тя, малко поуспокоена. – Не можеш да останеш! Аз съм омъжена жена! Имам три деца! И съм много щастлива в брака си.

Изстрелвайки думите като картечница, тя ми разказа, че мъжът й бил много надежден, без особено въображение, но добър човек, че не бил особено чувствен и тя трябвало много да внимава, защото лесно се уморявал, когато се любили, и понякога дори не можел да отиде на работа, лесно се разболявал, но успял да създаде три прекрасни деца и че след като се родило третото й дете, съпругът й, който май се казваше Хърбърт, просто престанал да го прави. Вече не можел, но това нямало значение за нея.

Опитах се да я успокоя, като я уверявах отново и отново, че съм дошъл само за минутка, че нямам никакво намерение да променям живота й или да я притеснявам по какъвто и да било начин. Разказах й колко трудно съм я открил.

– Дойдох тук, за да се сбогувам с теб – продължих аз – и да ти кажа, че ти си любовта на моя живот. Искам да ти направя един символичен подарък в знак на моята благодарност и неумиращата ми обич.

Тя изглеждаше дълбоко трогната. Засмя се открито, както някога. Заради пролуката между зъбите приличаше на дете. Казах й, че е по-красива от всякога, което искрено мислех.

Тя се засмя и каза, че се кани да мине на строга диета и че ако знаела за идването ми, щяла да я започне по-отдавна. Но сега непременно ще я започне и следващия път ще я намеря така стройна, както е била някога Тя ми напомни какъв ужас бил животът ни заедно и колко дълбоко разстроена била. Дори си мислела, въпреки че е заклета католичка, да извърши самоубийство, но в децата си намерила утехата, от която се нуждаела, и че каквото сме правили някога, било младежки приумици, които никога не могат да се изличат, но трябва да се потулят някъде надълбоко.

Когато я попитах какъв подарък бих могъл да й направя като символ на моята благодарност и обич към нея, тя се разсмя и каза същото, което и Патриша Търнър ми бе казала: че аз дори пукало съм нямал, нито ще имам някога, защото такъв съм си бил създаден. Настоях да си поиска нещо.

– Можеш ли да ми купиш микробусче, в което да се поберат всичките ми деца? – попита тя през смях. – Искам понтиак или олдсмобил с всичките му приспособления.

Тя го каза, убедена до дъното на душата си, че сигурно не съм в състояние да й направя такъв подарък. Но аз го направих.

На другия ден аз шофирах колата на дилъра, който й откара микробуса. Паркирах наблизо и от прикритието си чух нейното възклицание, когато й доставиха микробуса. Но в съответствие с нейната чувствена природа изненадата и не беше радостна. Това беше реакция на тялото, хлипове от мъка и объркване. Тя се разплака, но знаех, че плаче не защото е получила подаръка. Това беше болезнен копнеж, който отекна и в мен. Рухнах на седалката в колата.

Във влака обратно за Ню Йорк, а после и по време на полета до Лос Анжелис непрекъснато изпитвах чувството, че животът ми изтича; изтичаше през мен като пясък от събрани длани. Изобщо не се чувствах освободен или променен от това, че съм казал „благодаря“ и „довиждане“. Тъкмо обратно, по-дълбоко от всякога усещах бремето на тази странна привързаност. Плачеше ми се. През ума ми отново и отново прелитаха заглавията на книги, които моят приятел Родриго Къмингс бе замислил, но така и никога не бе написал. Той се беше специализирал в тона да измисля заглавия. Едно от любимите му беше „Всички ще умрем в Холивуд“, друго – „Ние никога няма да се променим“, и едно, което ми беше най-любимо и бях откупил за десет долара – „Из живота и греховете на Родриго Къмингс“. Всички тези заглавия се въртяха в главата ми. Аз бях Родриго Къмингс, и аз се задъних във времето и пространството, и аз обичах две жени, повече от живота си, и това никога нямаше да се промени. И подобно на останалите му приятели, аз също ще умра в Холивуд.

Разказах на дон Хуан всичко това в отчета си за този мой псевдоуспех. Той най-безцеремонно отхвърли всичко това. Каза, че състоянието ми е просто резултат от моето самоугаждане и самосъжаление, а за да могат магьосниците да кажат „довиждане“ и „благодаря ти“, като истински имат предвид това, те трябва да променят дълбоко себе си.

– Още сега зарежи това самосъжаление – настоя той. – Раздели се с представата, че си наранен и какво ще остане като несъкратим остатък?

Несъкратимият остатък беше чувството, че съм направил окончателния си подарък на тях двете. Не с цел да възобновя каквото и да било или да нараня някого, включително себе си, а в истинския дух на това, което дон Хуан се опитваше да ми посочи – в духа на воина-пътешественик, чието единствено достойнство, както бе казал той, е да пази жива паметта за всяко нещо, което е оказало влияние над него и чийто единствен начин да каже „благодаря“ и „довиждане“ е чрез това магическо действие – да събере в своето мълчание всяко нещо, което е обичал.

От: „Активната страна на безкрайността“, Карлос Кастанеда, изд. „Прозорец“, София, 1998 г.
Снимка: tomtrigo.wordpress.com