„Завладян от себелюбие, той се оттеглил в една горска землянка и заживял в дъбов ковчег… Смирен и чист, той лежал в ковчега и се радвал, че е разбрал живота.“
Една история за графа, който се подстригал за монах, за да разбере в крайна сметка, че от мирските неволи отърване няма…
(Илья Ильф читает книгу „Двенадцать стульев")
Разказ за хусаря-отшелник
Блестящият хусар граф Алексей Буланов, както точно съобщи Бендер, бе наистина герой на аристократическия Петербург. Името на великолепния кавалерист и гуляйджия не слизаше от устата на високомерните обитатели на дворците по Английския крайбрежен булевард и от колоните на светската хроника. Много често по страниците на илюстрованите списания се появяваше снимката на красавеца-хусар – куртка, извезана със сърмени галуни и обшита със зърнест астраган, високо остригани и пригладени сколуфи и къс надменен нос.
За граф Буланов се носеше славата на участник в много тайни дуели със съдбоносен изход, в явни романи с най-красивите, недостъпни светски дами, в налудничави постъпки срещу уважавани в обществото особи и задушевни гуляи, неизбежно завършващи с побоища.
Графът бе красив, млад, богат, щастлив в любовта, щастлив в играта на карти и в наследяването на имоти. Роднините му умираха често и техните имущества увеличаваха и без това огромното състояние на хусаря.
Той бе дързък и смел. Помагаше на абисинския негус Менелик във войната му с италианците.
Седи той под едрите звезди на Абисиния, загърнат в бял бурнус и впил поглед в едромащабната карта на местността. Пламъците на факлите хвърлят играещи сенки върху пригладените му сколуфи. В краката на графа седи новият му приятел – абисинското момче Васка. След като разгромява войските на италианския крал, графът се завръща в Петербург заедно с абисинеца Васка. Петербург посреща героя с цветя и шампанско. Граф Алексей отново се хвърля в безгрижния водовъртеж на насладите, както се казва във великосветските романи. За него продължават да говорят с удвоен възторг, жените се тровят заради него, мъжете му завиждат. Отзад на графската карета, която лети по улица Милионна, неизменно стои абисинецът и буди изумление у минувачите със своята чернота и със стройната си фигура.
И неочаквано всичко се прекъсва. Граф Алексей Буланов изчезва. Графиня Белоруско-Балтийска, последната любов на графа е безутешна. Изчезването на графа вдига голям шум. Вестниците се пълнят с догадки. Полицейските агенти се разсипват да го търсят. Но всичко е напразно. Следите на графа не могат да се открият.
Когато шумът вече затихвал, от Аверкиевия манастир идва писмо, което обяснява всичко. Блестящият граф, героят на аристократическия Петербург, Валтасар на XIX век, се подстригал за монах. Разпространяват се ужасяващи подробности. Говори се, че графът-монах носел вериги, тежки няколко десетки килограма, и че той, навикнал на изисканата френска кухня, се хранел само с картофени обелки. Извива се ураган от предположения. Разправя се, че на графа се явила покойната му майка. Жените плачат. Пред къщата на графиня Белоруско-Балтийска се точи върволица от карети. Княгинята и нейният мъж приемат съболезнования. Плъзват нови слухове. Графът щял да се върне. Временно се бил побъркал на религиозна почва. Някои твърдят, че графът избягал заради дългове. Други разправят, че всичко идело от нещастен роман.
А в действителност графът се подстригал за монах, за да опознае живота. Назад не се върнал. Постепенно го забравили. Княгиня Балтийска се запознала с един италиански певец, а абисинецът Васка се завърнал в родината си.
В светата обител граф Алексей Буланов, който приел името Евпъл, се изтезавал с велики подвизи. Той наистина носел вериги, но му се сторило, че това не е достатъчно за опознаването на живота. Тогава си измислил специално монашеско облекло: калимавка с отвесна козирка, която да му закрива лицето, и расо – да спъва движенията му. Започнал да носи това облекло с благословията на игумена. Но и то му се видяло малко. Завладян от себелюбие, той се оттеглил в една горска землянка и заживял в дъбов ковчег.
Подвигът на отшелника Евпъл учудил цялата обител. Той ядял само сухари, които му донасяли наведнъж за три месеца.
Така минали двадесет години. Евпъл смятал живота си за разумен, естествен и единствено безпогрешен. Живеел необикновено леко и мислите му станали кристалночисти. Той опознал живота и разбрал, че иначе не бива да се живее.
Веднъж забелязал с учудване, че на онова място, където в продължение на двадесет години бил свикнал да намира сухари, няма нищо. Не ял четири дни. На петия дошъл непознат старец, обут с цървули, и му казал, че болшевиките са изселили монасите и са организирали в светата обител совхоз. Той му оставил малко сухари и си тръгнал със сълзи на очите. Отшелникът не разбрал стареца. Смирен и чист, той лежал в ковчега и се радвал, че е разбрал живота. Старият селянин продължавал да му носи сухари.
Така изминали още няколко необезпокоявани от никого години.
Веднъж само вратата на землянката се отворила и в нея влезли, приведени, няколко души. Те се приближили до ковчега и мълчаливо заразглеждали стареца. Били едри мъже с ботуши и шпори на тях, с огромни бричове и с маузери, поставени в дървени полирани кобури. Старецът лежал в ковчега с изопнати ръце и гледал пришълците с лъчезарен поглед. Неговата дълга и мека прошарена брада закривала половината от ковчега. Непознатите зазвънтели с шпорите, свили рамене и се отдалечили, като внимателно затворили вратата след себе си.
Времето минавало. Животът се разкрил пред отшелника в цялата си пълнота и красота. Но една нощ, след като през деня окончателно разбрал, че всичко в неговото познание е светло, отшелникът неочаквано се събудил. Това го учудило. Той никога не се будел нощем. Докато мислел какво може да го е събудило, отново заспал, но тутакси пак се събудил, усещайки остро парене по гърба. Той търсел причината на това парене, мъчел се да заспи, но не можел. Нещо му пречело. Не могъл да заспи до сутринта, стенел тихо и несъзнателно си чешел ръцете. През деня, когато станал, случайно погледнал в ковчега. И разбрал всичко: по ъглите на мрачното му легло бързо пълзели вишненочервени дървеници. Отшелникът се отвратил.
Същия ден дошъл старецът със сухарите. И аскетът, който мълчал цели двадесет и пет години, заговорил. Помолил стареца да му донесе малко газ. Думите на великия мълчаливец слисали селянина. Ала той му донесъл газ, въпреки че се срамувал и криел шишето. Щом старецът си отишъл, отшелникът намазал с трепереща ръка всички ъгли и пукнатини на ковчега. За пръв път от три дни насам Евпъл заспал спокойно. Нищо не го обезпокоило. Продължил да маже с газ ковчега и през следващите дни. Но след два месеца разбрал, че е невъзможно да унищожи дървениците с газ. По цели нощи той се мятал в ковчега и се молел високо, но молитвите му помагали още по-малко от газта.
Минала половин година в невъобразими мъчения, преди отшелникът да се обърне отново е молба към стареца. Втората молба смаяла още повече селянина. Отшелникът го молел да му донесе от града прах „Арагац“ против дървеници. Но и „Арагац“ не помогнал. Дървениците се размножавали неимоверно бързо. Непоклатимото здраве на отшелника, несломено от двадесет и пет годишно постничество, забележимо се влошавало. Започнал мрачен, отчаян живот. Ковчегът станал омразен и неудобен за отшелника Евпъл. Нощем, по съвета на селянина, той горял дървениците с борина. Те умирали, но не се предавали.
Изпробвано било и последното средство: препаратът братя Глик – розова течност с дъх на гнила праскова под названието „Клопин“. Но и това не помогнало. Положението се влошавало. Две години след започването на голямата борба отшелникът случайно забелязал, че напълно е престанал да мисли за смисъла на живота, тъй като по цели денонощия се занимавал с избиването на дървеници.
Тогава именно той разбрал, че се е излъгал. Както и преди двадесет и пет години животът си бил все така безпросветен и загадъчен. Не успял да избяга от мирските тревоги. Оказало се невъзможно да се живее с тялото на земята; а с душата на небесата.
Тогава старецът станал и пъргаво излязъл от землянката. Наоколо му тъмна зелена гора. Било ранна, суха есен. Край самата землянка никнело цяло семейство месести манатарки. На едно клонче незнайна птичка пеела соло. Долетял шум от минаващ влак. Земята потреперела. Животът бил прекрасен. И старецът, без да се обръща, тръгнал напред.
Днес той е кочияш в конната база на Московското комунално стопанство.
Из: „Дванадесетте стола“, Иля Илф, Евгений Петров, издателство на Отечествения фронт, 1983 г.
Снимка: Илья Ильф читает книгу „Двенадцать стульев", ru.wikipedia.org