Ние обичаме да преувеличаваме собствената си незначителност ♥ Георги ДАНАИЛОВ

„Чужденците може да са по-богати, да са видели повече свят, да са по-възпитани, но ние пък можем да ги изпързаляме.“ ~ „Весела книга за българския народ“

Георги Данаилов (1936-2017)

Обобщения и противоречия

Ние обичаме да преувеличаваме собствената си незначителност и в това е скрита малка хитринка. Щом светът ни е обърнал гръб, ние пък можем да му показваме среден пръст. Имахме приятел - сервитьор в Боровец – казваше се Игнат. Беше сърдечен човек, шоп от Бели Искър. Не надписваше, въпреки, че ми бе показал някои похвати, как да нараства сбора в сметките на доверчивите клиенти. Дълго време не бяхме се виждали с него и веднъж, пътьом, нарочно се отбихме в ресторанта дето работеше. Повикахме го, здрависахме се и аз казах:

 Защо не седнеш малко при нас?

Той се озърна. На съседната маса имаше немски туристи, които боязливо попоглеждаха към него. Игнат взе една папка с ценоразписите и рече:

 Чекай да им дам на тия едно меню на български, да се пулят и идвам !

Занесе го с поклон и после седна при нас.

Чужденците може да са по-богати, да са видели повече свят, да са по-възпитани, но ние пък можем да ги изпързаляме. Доставя някаква радост да накараш един наперен немец да се чувства неловко. Или да се подиграеш с нещастни монголски туристи, като ги заставиш да пият топла вода, налапали книжните чаени торбички.

Ами нашите „гларуси” по морето, спасителите по плажовете, ски учителите, за тях беше въпрос на чест да натръшкат колкото се може повече чехкини, полякини, рускини и германки за един сезон. Убедени, че вносната плът е по-привлекателна и вярващи, че като обладават чужденките, едва ли не изпълняват своя патриотичен дълг. Отмъщават за тяхната надменност и високомерие спрямо нас. Ето ги сега под нас!

Забравя се само едно: всички тези катурнати жени са дошли на почивка в България, като са се надявали, ако е рекъл господ, и на такива преживявания. Накрая те ще си заминат от Черно море доволни, в редки случаи бременни, но пак така важни и горделиви.

Колкото и да ни учат, че хората се раждат равни, че бог е създал всички и е бог на всички, ксенофобията си съществува, тя е биологично предопределен механизъм, който открива различния от нас и ни кара да бъдем нащрек, да настръхнем и да разпознаем врага. Моят син беше на три години, когато за пръв път през живота си видя рошаво негърче да тича насреща му и направо замръзна от страх и почуда. По времето на детските боричкания, ми се случи да се преборя с едно японче, честна дума много се боях от този противник с дръпнати очи и черна като вакса за обуща коса. Как япончето се озова по гръб на земята, а аз върху му, не знам. Но тази международна моя победа помня и до ден днешен, е, не с нявгашната гордост, но я помня. И все пак ксенофобията е преодолима, вроден е само предупреждаващия механизъм, останалото зависи от условията и културата - когато бели дечица отрастват от рождение с черни, никаква уплаха и враждебност не се забелязва помежду им... Така кучета живеят мирно с котки, дори си правят компания и спят сгушени едно в друго.

В Чикаго ривър се въдят патици, полудиви, полупитомни с пъстри кафявозеленикави пера. Те плуват спокойно по водата, гмуркат се, и зиме и лете си живеят добре. Веднъж, неизвестно как, в мътната вода се появи бяла патица. Шарените обитателки на реката я прогонваха и тя живееше отделно, плуваше самичка, далече от ятото... Една година по-късно вече виждах бялата патица всред останалите. Бяха я приели! След още година сред патешката флотилия плуваха няколко бели. Чужденката имаше наследници.

Угодничеството пред чужденеца и ненавистта към него са неразделни черти на подтискания човек.

Като подценява себе си и гледа недоверчиво собствените си достойнства, човек или превъзнася, това което другите са сътворили или обратно, склонен е да го омаловажава.

Ганьо Балкански не иска да разглежда забележителностите на Прага, не му се гледат камъняци. Николай Хайтов, като излязъл от Кьолнската катедрала, рекъл: “ Мяза ми на яхър!” Когато синовете на прадядо ми Марко Балабанов подхвърлили, че искат да идат да видят Европа, той им отвърнал: „Що ви трябва, бил съм, видял съм“. И аз, ако е въпрос, не се възторгвам от разни антични разкопки, дори в Гърция на бързо обиколих развалини останали от Филип Македонски, без да слизам от колата. Да ме простят боговете, но не се спрях и пред „Мона Лиза” в Лувъра, не ме привлича нейният образ и толкоз, сигурно просто се противя на всесветското прехласване пред тази жена, не се възторгвах и от обожествявания Елвис Пресли, а пък храмът Василий Блажени насред Москва ми мяза на паста.

За да потискаме комплексите си за непълноценност, ние сме принудени да създаваме митове за прежната ни слава, въпреки че те обикновено остават за домашна употреба. В това отношение балканците си приличат, а може би всички хора по света си приличат. Всичките искат да бъдат велики или поне да са били велики. Гърци създадоха мегали идеята и се виждаха в границите на някогашна Византия, като просто не предоставяха педя земя за нас българите. Сърби пък имаха видения за Велика Сърбия. И основания за това: „До Искъра всички говорят сръбски, а от Искър на изток „покварено” сръбски.”

Преди освобождението неколцина българи от пирдопско, подгонени от турците, успели да преминат в Сърбия. Там сръбски офицери ги подложили на разпит: „От къде сте вие бре?” „От село Душанци” – отговорили нашенците. „Това на изток от Искъра ли е?” „На изток.” „Е значи и там живеят сърби”- щастливо рекли нашите съседи. Според тях името Душанци идело от техния велик цар Стефан Душан. Истината обаче била, че в Душанци вече живеели само турци.

 Значи това са потурчени сърби! – било непоколебимото заключение.

Румънците пък били потомци на древните римляни, „ноли ме тангере цивис руманеще сум” и изобщо второто българско царство било влашко. За нас да не говорим, ние сме скромни: „България на три морета и нищо повече!” А всички забравяме, че още великият Достоевски беше се провикнал: „Константинопол рано или късно ще бъде руски!” пригласял му е и чорбаджи Мичо Бейзадето: „Не може ако Цариград не стане руски”.

Когато за пръв път с огромно удоволствие прочетох книгата на Никос Диму „Нещастието да си грък“ бях сащисан – колко много от „гръцките нещастия” са и наши. Например, какво да мислим за: „пълната неспособност на новогърка да говори за който и да е достоен съотечественик, без да каже:  Да обаче той...“.

Трябва ли ние българите да отхвърлим твърдението: „Другите народи имат религия, ние имаме попове!”.

Отнася ли се до нас предупреждението: „Каквото и да съобщиш някому, първата му реакция ще бъде: „Да не ме будалкаш!”.

„Гръцкото образование е механизъм за масово, насилствено захранване със знания, движен от неуки, сковани и лошо платени преподаватели.” А българското?

И последното, може би най-забележителното: „Новоизлюпените гръцки буржоа са всъщност преоблечени (и замаяли се) селяни.”

Всяко провалило се начинание у нас се нарича „Българска работа!”. В Гърция: „Гръцка му работа!”.

За разлика от гърците ние имаме не само нещастия, ние имаме национални катастрофи, до три сме ги наброили и винаги сме готови за четвърта. Аз не знам дали други нации дават такова официално прието определение за трагични събития от историята си. Едва ли съществува европейска държава, която да не е понасяла тежки поражения във войните, да не е губила население и територии. Но нашето племе търпи катастрофи, може би защото навлизаме в насрещното движение.

От: „Весела книга за българския народ“, Георги Данаилов, изд. „Абагар“, Велико Търново, 2004 г.
Снимка: Георги Данаилов (1936-2017), Институт за литература, dictionarylit-bg.eu

8054 Преглеждания