„А то на какво прилича там в столицата? – Лудница! Двадесет дена поседях само и двадесет пъти животът ми висеше на косъм…“
Чудомировото писмо от провинцията – поезия за безметежност и приказна идилия…
Димитър Чорбаджийски - Чудомир (1890-1967), Литературно-художествен музей „Чудомир“, Казанлък
Прелестите на столицата (Писмо от провинцията)
Ти ми се чудеше и сърдеше, че не мога да понасям живота на столицата и бързам да си отида. Ако би могъл по някакъв начин да надникнеш и ме видиш в каква съм обстановка, би си обяснил всичко изведнъж. Поезия, драги Никодиме, наситена поезия е тук, ти казвам! Колкото и да е трудно за тебе, нещастния обитател на кооперативния карцер от шестия етаж, но ще се помъчиш да си представиш една малка спретната къщичка с дворче, заградено с дъски, по които са полазили тъмни бръшляни, повой и зелени кратуни колкото главата ти висят на тях, като полилеи. До самите дъски храсти от малини, а пред тях високи двуметрови илдъзи, зокуми, латинки, босилек, здравец, магданоз, копър и няколко корена с едри като юмруци узрели червени домати. В средата на двора дюля, а под дюлята – наша скромност по риза с възпретнати крачоли и боси крака, потопени блажено в леген със студена вода. До мене чешма шурти, до нея корито, а в коритото две големи черни любеници и стъкло с мастика, треперещи от студ. От едната ми страна Радка – любимата ми котка, а от другата – гащат като бай Георги петел пристъпя важно и самоуверено. Наоколо „шир, безбрежност, тишина и безмятежност“, както се изразява стихотворението. Няма ни свирка, ни звънци, ни камиони, ни трамваи, ни пожарни сирени, ни коне стражарски, ни нагайки… Тишина, спокойствие и туйто! А то на какво прилича там в столицата? – Лудница! Двадесет дена поседях само и двадесет пъти животът ми висеше на косъм. Ами че там всеки момент човек може да се спомине в разцвета на своята младост и да остави близките си в неутешима печал, както пишат некролозите. Разхождам се, представи си, един ден по „Царя“ бавно, кротко и с необходимата в случая важност и изведнъж до италианската легация запрепускаха стражари, заплющяха камшици – едва успях да се оттегля в безпорядък до Градската градина. Питам един случаен минувач: какво има бе, чичо, та ме гонят така? „Противофашистка демонстрация, кай, по случай идването на италианските моряци.“ Хабер си нямам! Дорде ми разправя човекът, ето откъм „Балкан“ се зададоха пак стражари, пак бягане – едва сварих да се добарам до хотела. На другия ден, тъкмо излизам, пак полиция, пак гонитба, пак паническо отстъпление, само че сега не улучих хотела, а банята. Питам теляка каква е тая работа и защо пак ме преследват, а той: „Западните покрайнини“, каже, искат да манифестират, а полицията не позволява. „Ами аз като съм от източните покрайнини, защо ме натикаха в банята без време?“ Нищо не ми отговори, само ми насапуни очите и устата и аз млъкнах. След два-три дена една сутрин рано чета си вестника в Градската градина, че като се развъртяха едни бастони, заплющяха парабели, едва можах да се натопя в шадравана. Питам пак ужасен и мокър: „Каква е тази канонада бе, джанъм?“ „Новоселски, каже, и Пенчо Маджаров си оспорват първенството.“ „А бе не ги познавам тези хора, разберете най-после и ме оставете на спокойствие.“ Никой те и не слуша даже. Други път си вървя, както всякога, тихо по „Дондуков“, зяпам по фирмите като истински провинциалист и се заплесвам по тънките женски съблекла, изведнъж пак паника, пак гонитба и догде се разбере, една нагайка се стовари по врата ми. „Ами това пък отгде ми дойде?“ – питам пак. „Това, каже, е парализиране акцията на съюза на „Сините блузи“. Гледам си блузата – кремава, гледам си акциите – мирни и тихи, само вратът ми дава признаци на парализиране, но все още нещо не мога да разбера. Тази работа така няма да върви, си рекох на другия ден, ами да взема да изляза вън от града, та дано намеря мир и тишина. Купих си малко сирене, хляб и два домата и хайде от Борисовата градина до семинарията. Тъкмо си постлах вестник и разположих продуктите си от първа необходимост, и хоп: „Горе ръцете!“ Допрял, майчина му син полицейски, пищов до гърдите ми, а с другата ръка бърка из джебовете. „Какво е това чудо, възмущавам се аз, най-после няма ли да оставите един мирен гражданин на България да си изяде спокойно доматите?“ „Претърсване на градината, дума, от съмнителни личности“ – козирува и отминава като нищо. Уж претърсва градината, а бърника из джебовете ми, че как мога да разбера аз тая работа бе, бай Никодиме? Как мога аз, бедният, неосведоменият, да свикна с всичките тия ваши порядки и да обикна столицата ни? И да беше само това поне! Веднъж на път към игрището един рекорден мотоциклет отне значителна част от задния анфас на панталона ми; друг път се оцапах с боя от новите парапети пред „Феникс“, трети път… няма какво да ти ги изброявам. После какъв е този ваш софийски навик: „дай 100 лв. в заем до утре, дай 200 лв. до довечера“… че и у нас си има тия работи, но чак дотам не отиваме. У нас има скромност и съобразяване с изключителните условия на момента, тъй да се каже, и почват от 5 лв. в заем, в краен случай ще стигнат до 50 лв. Че как иначе може да издържи повече време един човек като мене на такива големи и непредвидени суми.
Та ти се чудеше, че не съм могъл да понасям хубавата ни столица. Недей се чуди, а ела, ела ми на гости, да ти приготвя аз тебе мезе за мастика, та да си изядеш пръстите. С цариградски зехтин ще го полея, а не с вашето нещастно софийско олио. И копър ще му накъсам отгоре, пресен-пресен, от градината избран.
– Ти само ела!
Твой: Чанга-Чунга
*„Писма от провинцията“, 1932
Из: „Чудомир. Съчинения в три тома“, изд. „Български писател“, София, 1981
Снимка: Димитър Чорбаджийски - Чудомир (1890-1967), Литературно-художествен музей „Чудомир“, Казанлък