„Русия, какво значи да обичаш Русия? Коя Русия – тази която в изнемога, измръзнала и в дрипи побеждава Бонапарт или тази дворянска Русия, която по същото това време предпочита да разговаря на френски. Българинът от старо време не си е задавал такива въпроси. Русия е Дядо Иван и той идва.“
Георги Данаилов (1936 ~ 2017)
Митовете
По всичко личи, че ние сме склонни да драматизираме до крайност и страданията си, и загубите си. Нуждаем се от кумири, избавители, чудотворци и ведно с другите южни-славяни пеем песни и балади за народния закрилник Крали Марко, който в битието си се оказва личност със съмнително поведение, васал на турците и загинал в битка срещу власите, сражавайки се за Османската империя! Къде са трите синджира роби, църният арапин, Секула детенце и останалите персонажи от този мит? А ние сме се карали до бой със сърбите, чий е този герой.
„– Тежко на онзи народ, който няма герои!
– Не, тежко на онзи народ, който се нуждае от герои!”
Галилей. Бертолд Брехт.
В жадното си търсене на всемогъщи закрилници, хората са готови на всяка цена някого да възвеличат, стига той малко да им действа на въображението, било с юначна външност, било с престорена мъдрост, още повече, ако и личността му е забулена в тайнствена мъгла. И тъй като не сме имали особено богат избор от истински герои, сме се задоволявали и със заместители. „В безюначеството и Марко е юнак “ – името може да бъде спокойно замествано. Стига да е цар, или поне генерал. Най-новата ни история доказва, че не сме се спасили от тази напаст, все още патим и има да патим от нея. За десетина години един ли херой пред очите ни разцъфтя и увехна.
„Времето и обстоятелствата особено благоприятствали да се издигне в очите на народа един твърде обикновен и безхарактерен човек, един нехранимайко, в народен херой. Което става по бял ден в наше време, ставало е много по-лесно в тъмната нощ на средните векове.”
Пенчо Славейков е написал тези редове преди един век. Той не е предполагал, че в наше време лекотата и бързината, с която се възвеличават и оплюват по бял ден хероите стават все по-смайващи.
Редно е обаче да признаем на народния певец от тъмната нощ на средните векове, че не е спестявал кусурите на един Марко Кралевики. „Бил е Марко, бил е, ала и него са го били!”. Той е пияница, надпива се по три дни и три нощи с хитър арапин, понякога губи в единоборства и противниците му го побиват до кръста в земята, в такива случаи обикновено жена му го спасява, като ловко отрязва главата на врага му. Затварят го за девет години в тъмница, където било толкова тъмно, че Марко не можел да различи ден от нощ, лете от зима и само благодарение на една мома арапка, която му носела цветя през лятото и сняг през зимата, разбирал хода на времето. Юнакът помолил младата жена да му помогне да се отърве от тъмницата, като се зарекъл да я вземе за невеста. Арапката се съгласила, двамата избягали, но когато Марко видял църното лице на спасителката си на дневна светлина, изпаднал в ужас и на бърза ръка и отрязал главата. После, разбира се, се разкаял. Но сабята му - четири педи широка и дванайсет педи дълга, вече била свършила работата си.
От всички познати в миналото митове, най-разпространеният по българските земи, най- трогателният и най-трайният е този за Дядо Иван. Името произлиза от Иван ІV Грозни сиреч Страшни. Освен с жестоката си тирания, той станал известен и с разгрома, който руските войски нанесли на татарите, речи ги мюсюлманите, победа, посрещната с възторг и от българите. Стигнало се дори до там, че от въодушевление в нашите църковни служби, започнали да упоменават Иван Грозни и като български княз. Този обичай траял няколко десетилетия и постепенно отпаднал. Едва ли сме се отказали от него поради греховете на царя, за когото историците се колебаят дали е бил луд или само престъпен, или и двете заедно, знае се обаче със сигурност, че е заклал сина си и още доста други предатели-сънародници, някои от които собственоръчно.
Безподобният Константин Кисимов описвал пред студентите картината на Иля Репин „Иван Грозни убива сина си” ето тъй: „Като го хакнал с едно жилязо по главата, ето тука на, и кръв, и синът му вика: Тате, защо ме уби бе?” А Иван Грозни отговаря: „От де да знам бе!”.
Забележително е, че титулуванията на руски владетели с български звания датират още от шестнайсти век и достигат пълния си разцвет по времето на развития социализъм. Някои помнят, че беше провъзгласяван три пъти за герой на Република България.
Както и да е, Дядо Иван става символ на Русия, а тя единствена надежда и упование за многострадалния български народ. И тази надежда е искрена, вярата в нея не умира векове...
През осемнадесетия и деветнадесетия век Русия води седем войни с Турция. Всичките те са в името на поробените православни народи, но зад освободителската страст, наднича завоевателската воля на руската империя. Воюва се заради Черно море, заради Проливите, заради Балканите. Когато тези войни не са бъркали сметките на европейските сили, Султанът бавно и постепенно е отстъпвал владичеството си на полуострова. Портата скланя да даде независимост на Гърция, автономия на Сърбия, Влашко и Молдова. Не ще и дума нас са ни оставили последни. И тук трябва да се избегне едно досадно объркване, което не ни напуска векове.
Думата Русия обединява толкова много неща, толкова обаятелни достойнства и отблъскващи качества, толкова могъщество и нищета: и смелите войни, офицери и хусари, и безбройните погинали нисши чинове и императорът, и великата императрица - фльорца и знаменитите писатели, гениите Пушкин и Лермонтов, Мусоргски и Чайковски, Врубел и Серов, и несметните богатства и просяците, и безпросветния крепостен мужик, и студа на Сибир, и безчетните пияници, и каторжници, и декабристи, и народоволци, че всъщност какво наричаме Русия, какво значи да обичаш Русия? Коя Русия – тази която в изнемога, измръзнала и в дрипи побеждава Бонапарт или тази дворянска Русия, която по същото това време предпочита да разговаря на френски.
Българинът от старо време не си е задавал такива въпроси. Русия е Дядо Иван и той идва. От два века се е запътил и иде към нещастната България, няма как да ни подмине, а ние сме готови да го дочакаме в Ганкиното кафене!
И ето го там чорбаджи Мичо Бейзадето дълбоко възмутен по време на училищен изпит, защото някакво учениче казало, че Русия била победена при Севастопол.
„– Грешка имаш, синко, Русия не може да се победи, ти да си вземеш парите от даскала, който те е учил – каза му чорбаджи Мичо ядосан.
Но понеже учителят още там с историята в ръка доказа, че Русия е била бита в Кримската война, Мичо се развика, че неговата история лъже, и понеже беше настоятел училищен, той не допусна да бъде условен учителят занапред.”
С други думи още през деветнайсти век у нас е имало уволнения по политически причини!
Виж чорбаджи Марко е реалист. Той не вярва на предсказанията на Мартин Задека – любимият пророк на Мичо, според които:
„Турция как-как трябва да падне!”
“– Аз не вярвам на вашите пророци – каза Марко... - Детински работи не ща!
– Ама виж, Марко, ако е речено от бога? – забележи поп Ставри.
– От бога е речено да си налягаме парцалите ние, дядо попе. Ако той е решил да погуби Турция, то няма да възложи на нас сополковци, такава работа.
– Кой ще бъде, то се знае отсега, джанъм – каза Павлаки.
– Дядо Иван, дядо Иван – избъбраха мнозина.“
Иван Вазов „Под игото”
Това е положението. Ще си налягаме парцалите и ще чакаме Дядо Иван! У нас преклонението пред Русия може лесно да се обясни. Столетия наред тя е единственият сериозен враг на Отоманската империя. Във фантазията на българите тя е добрият великан, богатирът, могъщият закрилник.
Руский цар е на земята
Най-велик, над всички пръв,
Русите са наши братя
Наша плът и наша кръв
Кат Русия няма втора,
Тъй могъща на света
Тя е нашата опора
Тя е нашта висота.
Милият дядо Славейков, той е дълбоко искрен, дори и тогава, когато проклиня:
Немци, френци, англичани
Наши са враждебници
Дружни с нашите тирани
С нашите изедници!
Толкоз!
Руската политика усърдно е разгласявала, че покровителства православните славянски народи, и това откликва в душите на обезправените българи. За поляците, обаче, всичко е само подло лицемерие и там русофобството е едва ли не национална черта. Защото ако генерал Гурко за българите е герой, в Полша е палач. Но какво да се прави, поляците може да са славяни, но не са православни!
За да усилва своето влияние на Балканите, руската държава умело е водила и просветната си политика. Голям брой будни българчета са отивали да се учат там, завършвали са гимназия в Одеса или в Николаев, живели са в южнославянския пансион с директор Тодор Минков, който от ентусиазъм се е преименувал на Фьодор. Следвали са в университетите в Москва или Петербург. Още в своето младенчество, тези българи са попивали руската култура, наука, изкуство, те са се срещали с една цивилизация , потресаващо различна от средата, от която са се пръкнали. Нищо чудно, че са се очаровали от този нов свят и са останали негови пленници до край.
Десетки са личните българи от деветнадесетия век, които в младост и зрялост са имали досег с Русия, като се захване от Добри Чинтулов и Васил Априлов, Георги Мамарчев, Найден Геров, Иван Денкоглу, Марин Дринов, Васил Друмев, Драган Цанков,Христо Ботев, братята Любен и Петко Каравелови, Константин Миладинов, Нешо Бончев, Панайот Волов, Атанас Узунов, почти всички български военоначалници – Сава Муткуров, генерал Данаил Николаев, генерал Савов, генерал Рачо Петров, генерал Радко Димитриев, генерал Анастас Бендерев, Коста Паница, Олимпи Панов, че накрая и Стефан Стамболов набеденият русофоб. И още, и още Алеко Константинов и Александър Малинов...И още...без съмнение Димитър Благоев.
То стана като на тържествена заря!
Но такава е биографията на повечето от нашите някогашни първенци.
Има и друго обстоятелство, което не бива да пропусна, защото е забележително. Младите българи в Русия почитат императора и империята, но тайно се влюбват в руските бунтари, свободолюбците и анархистите. Белински, Херцен, Чернишевски и особено Писарев им завъртват главите. Защото колкото и да са били заслепени от новата среда, в която са попаднали, те са се срещали и с една друга Русия, тя е съществувала, тя все пак е била пред очите им. Русия на бедняците, на селяците, на обезправените, на насилниците, на жестоката несправедливост. Смелите идеи да се разруши всичко старо, да се отрече съществуващата неправда и съгради един нов свободен свят, неясен и затова безкрайно привлекателен - опияняват. Революционната литература жадно се поглъща и крие под дюшеците. Дори дързостта „Няма бог!” е примамлива като греха. Така повечето руски възпитаници съвсем естествено стават русофили, независимо дали се обайват от батюшка-царя или от руския богоборец, а понякога и от двамата заедно. Шегата на страна, в душите на мнозина българи са съжителствували „бой се от бога, почитай царя” и „смърт на тирана – свобода на народа”
„Аз съм леберал, от лебералната партия.” – пояснява бай Ганю, след като се прекръства на обяда у Иречек – „ама сегиз-тогиз, удрям по едно кръстене, то не е зле, хора сме...”
Един ли леберал видяхме напоследък смирено да се кръсти, та и свещ да пали в храма небесен?
Из: „Весела книга за българския народ“, Георги Данаилов, изд. „Абагар“
Снимка: Георги Данаилов (1936-2017), Институт за литература; dictionarylit-bg.eu
