„Плодовете на земното страдание могат да изглеждат горчиви на вкус, но само с тях се храни човешката душа“

~ Александра Фьодоровна (1872-1918) - императрица на Русия и съпруга на последния руски император Николай II Романов

╫ Разцъфването на тръните

Благословено е всичко, което прави човека кротък, каквото и да струва това. Някои хора не могат да понесат славата. Даже неголемите отличия вече им замайват главата. А духовната гордост изсушава. Ние не знаем за колко страдания и скърби на достойни мъже и жени сме задължени. Най-добрите мисли, най-полезните уроци, най-хубавите песни, които са дошли до нас от миналото – това са плодове на болки, немощи и страдание.

Ние не трябва да забравяме, че изкуплението на човечеството е дошло при нас от Кръста на Сина Божий.

Плодовете на земното страдание могат да изглеждат горчиви на вкус, но само с тях се храни човешката душа. Древно предание ни разказва как през цялата Страстна седмица в олтара се намирал трънен венец, но в Пасхалното утро бил намерен превърнал се във венец от благоухаещи рози; всеки бодил се превърнал в роза. Така и венците на земното страдание под топлината на божествената любов се превръщат в градини от рози. Няма нито един човек, който да не е страдал. У някого може да е телесна слабост или немощ. У друг аномалия, която не може да бъде отстранена. Това могат да бъдат такива обстоятелства, които пречат на спокойния живот. Някой млад човек счита за непоносимо мястото, където работи, а хората, с които общува в службата, „са плът” (Бит. 6:3). Той сред тях е единственият християнин, а те правят всичко, за да му попречат да запази своята вяра. Но може би Бог нарочно го е поставил на това място и този човек се нуждае от такова враждебно настроение, за да се проявят най-добрите му черти. Или може би е нужен Богу да бъде пример на това място. Осъзнаването на това, че тук той е единственият верен Господу му налага голяма отговорност. Той не може да замине от това място, неговият дълг е да остане, да претърпи всички изпитания или за очистване на своята собствена душа, или заради Христа, за да бъде Негов изповедник. Имайки този Божествен Дух в себе си можеш истинно да свидетелстваш и пред Бога, и пред целия свят. Да имаш в себе си Духа Божий, съкровището на благата, очистващ ни от всяка сквернота и всичко изпълващ – ето това е най-голямата чест, която Небето може да окаже на някого в този свят. Но е опасно, когато ние сами започнем да мислим, че живеем праведно, че от нашето лице излиза сияние, че работата, която вършим е угодна Богу. Мойсей четиридесет дни е бил с Господа на планината, а когато е слязъл долу при хората, те видели, че лицето му свети. Хората видели това, а той не (Исх. 34:29). Тайната на неговото величие е в неговото смирение, в незнанието, че лицето му сияе. Ако той би осъзнал великото чудо, което видели другите, великолепието би увяхнало.

Силата на обожението (уподобяване на Бога) е в това да се отречеш от себе си. Най-опасният грях, в който могат да попаднат деятелните, мислещите, принасящите много полза християни – това е духовната гордост. Когато ние мислим за това, лесно можем да разберем опасността, на която се е изложил свети апостол Павел след своето забележително духовно въздигане. И не е удивително, че му е било изпратено мъчително изпитание, за да уравновеси духовния полет и едновременно да го приближи към земята. Хайде затова и ние да не се удивляваме, че и на нас в такъв вид, след като сме изпитали велика милост, ни се изпраща изпитание, за да не загубим смирението.

Свети апостол Павел казва, че се радва за своето изпитание. Но в началото той не се радвал, а молел Небесата да се освободи от това. Когато Господ го вразумил, че това изпитание за него е благословение и че е изпратено за укрепване и по необходимост, той повече не го преживявал. Действително, той бързо се приспособил към него, приел го и повече не се жалвал. Това е единственият правилен способ, посочващ как се постъпва във всяка неприятна болезнена ситуация, която ние не можем да променим. Тя е възникнала в нашия живот по Божие допущение и по причина, която Той знае. Ние сме длъжни да я победим, да я приемем с цялото си сърце и съзнавайки, че тя ни е дадена от Христа. Колко тя не би ни мъчила, ако ние я възприемем в такъв вид и колко би принесла полза за нашата душа. Бог изпраща някои свои милости във вид на бодли и ние много губим, ако се откажем от тях. Има много такива хора, които толкова са заети със себе си, че у тях не остава място за Христа. Ако те само биха се освободили от своя егоизъм, Бог би ги изпълнил със Самия Себе Си и те биха придобили необикновена сила да правят добро в света. Ние можем безопасно да Му доверим нашия живот. Той знае кога е нужна болка, кога загуба – това е единственият способ, който може да ни задържи на Неговия път. Той ни изпраща грижи като израз на своята милост и ние губим ако почнем да се отчайваме и отказваме от своите тръни.

Християнската религия е религия на радостта. Но защо много хора мислят, че религиозният живот не може да бъде радостен? Те разбират необходимостта да се отрекат от себе си, но не могат да си представят, че това може да донесе радост. В края на краищата няма по-дълбок и радостен живот от този, който е преизпълнен със саможертва в служба на Христа. 

Източник: pravoslaven-sviat.org
Изображение: Александра Фьодоровна (1872-1918)