Народ, който не държи на земята си, на националната си самоличност, на държавата си, е обречен ♥ ХАЙТОВ

„Вече сме свидетели на дълбоките поражения, които безродничеството (интернационализмът и космополитизмът) нанесоха в духовния свят на българина, доказателство, че наруши ли се равновесието между личните и обществени тежнения (и интереси), държавата изпада в болестно, „безтегловно“ състояние.“

Николай Хайтов (1919 ~ 2002)

Историята - крайъгълният камък в образованието

Трябва да е човек дълбоко заслепен или пък изпортен, за да не види и проумее, че и интернационализмът, и „световното гражданство“ (космополитизмът) са исторически доказани суеверия, инструментариум на центробежните сили в една държава за разлагането й. Така е, защото един народ, който не държи на земята си, на националната си самоличност, на държавата си, той е обречен.

Значението на родната история и литература като учебни предмети е тъкмо в това да възпитава у подрастващите граждански добродетели и особено най-ценната от тях - родолюбието, замествано есе по-често поради особената ни слабост към чуждиците с понятията „патриотизъм“ или „национализъм“. Този същият национализъм, на който сега у нас се приписват характеристиките на шовинизма и се правят опити да бъде окончателно превърнат от добродетел едва ли не в грях и да бъдат обслужени по този начин текущите сега; в страната ни протекционирани и на държавно равнище отродителни операции.

Все едно, у всички народи историята винаги е имала една и съща основна цел - да създава национално самочувствие у подрастващите, да ги възпитава в любов към отечеството и готовност да се поставят обществените интереси над личните. (Най-високата и най-необходима гражданска добродетел). Вече сме свидетели на дълбоките поражения, които безродничеството (интернационализмът и космополитизмът) нанесоха в духовния свят на българина, доказателство, че наруши ли се равновесието между личните и обществени тежнения (и интереси), държавата изпада в болестно, „безтегловно“ състояние.

Трябва обаче ясно да се каже, че простото изучаване на историята и литературата не са достатъчни за излизането от това състояние. Всички знаем, че знанията ни за миналото, които получаваме в училище, нямат приложение в материалната сфера и са в голяма степен самоцелни и дори излишни, не се ли превърнат в облагородяващи ни чувства и най-вече - чувството на родолюбие, за което стана вече дума, определящо поведението на подрастващите в живота. Това е смисълът на историческото образование - превръщането на знанието в градивна духовна сила.

Цялата работа сега е как след дълбокото разстройство на историческото образование, насочено към дебългаризация на страната, да влезе то в традиционната си роля. Поради липса на място и време ще си позволя да направя няколко само основни бележки въз основа на собствените ми наблюдения и опит.

Първо. Онова, с което би трябвало да се започне, то е под никаква форма да не се намаляват часовете по история.

Второ. Трябва да се възстанови старото съотношение от 30-те години между всеобщата и отечествената история, което бе, доколкото ми е известно, две към едно в полза на родната история.

Трето. Отечествената история да започва още от втори клас. Неоспорима истина е, че знанията се превръщат в чувство именно в тази най-пластична възраст. Опитите за изграждане на национално самочувствие по-късно (след десетата година например) са в една или друга степен закъснели.

Четвърто. Колкото може по-скоро трябва да бъдат освободени учебниците по история от идеологическия баласт в тях. (Най-пресен пример е спекулацията с османското робство в учебника за десети клас от миналата година. За подобни фалшификации би трябвало да има обществен съд).

Пето. Учебниците трябва коренно да се променят в стилово и езиково отношение. Те трябва да бъдат написани на чист български език, в достъпна и стилово изящна форма, да не причиняват досада и да не пресушават изучаваната материя откъм чувство. Министерството трябва да препоръчва учебници, доказали предимствата си на конкурс, и да се пресече в това отношение каквато и да било корупция. (Не случайно трайността на учебниците по история през трийсетте години беше 10-15 години.)

Най-лошото на стария тип манипулирани още през 50-те години учебници по история беше, че слагаха ударение на негативните моменти в българската история, например това, че войните, водени от средновековните владетели, били завоевателни, грабителски и пр. Особено манипулирана бе темата предателството и така с течение на времето у младите се втълпи чувството за национална непълноценност.

Мнозинството млади хора, попаднали в чужбина, се срамуват да се откриват, че са българи. Народностното чувство у българина може да се смята ако не изкоренено, то поне силно и дори страшно потъпкано. Това подлага националната ни сигурност в момента на особени рискове. На историята и литературата се пада много голям дял в премахването на тези наистина опасни поражения в духовната сфера на българина. Ако възстановителната стратегия не се превърне час по-скоро в строго, енергично следвана държавна политика, това ще означава, че България сега тя не се ръководи от държавници, а от самодейци, увлечени в преследване на теснопартийни и в крайна сметка лични интереси. На тези хора все пак не е лошо да им се припомнят думите на Бисмарк: „Германия е велика, защото такава я направиха учителите по история.“ Но, разбира се, за да се вслуша човек в тези думи, трябва да е малко поне родолюбец.

* Публикувано във в. „Учителско дело“, 1993 г.

Снимка: Николай Хайтов (1919 ~ 2002), bg.wikipedia.org

23997 Преглеждания