Родители, които не се спират пред нищо в името на децата си, унищожават бъдещето им ♥ Блага ДИМИТРОВА

„Няма по-окончателна присъда за един човек от вътрешното отрицание на собственото му дете.“

(1922 ~ 2003)

Пътуване към себе си…

Гребнах с дървената лъжица ошав, духнах парата. Сръбнах и се вцепених. Един крехък, едва доловим мирис на нещо свидно. Какво точно? Индрише, канела, плодове… Някаква капчица странен аромат, разтворил в себе си цялото ми детство. Пресявах пъстрия аромат на ошава, отделях мирис по мирис, за да открия и разчленя вълшебната смес от спомени, намеци, знаци. Пренесох се години назад в родната си къща. Но нищо не намерих там от търсения полъх. Тогава мисълта ми отскочи пет километра по-нататък - към лозето, където лете прекарвах с родителите си. Там открих сладкия мирис: зарзалки нападали по земята, луничави, ситни като златна градушка. Аз ги събирам и ям до пресита. Баща ми дялка с нож някакъв дълъг клон да ми прави играчки. Най-непонятното за мене бе това, че той бе нежен баща. Как е могъл към чуждите синове и дъщери да бъде съвсем друг?

Едно ме терзаеше най-много: че баща ми е извършил всичко заради дъщеря си. А тъкмо върху нея тегнеше вината му. Родители, които не се спират пред нищо в името на децата си, унищожават бъдещето им. Всяка подлост дава удвоен и утроен отзвук напред във времето. В съдопроизводството има давност, но във времето - неминуеми последици. Никакъв компромис в името на някого или на нещо не се оправдава.

Рано или късно целта, постигната с недостойни средства, се сгромолясва под тежестта на средствата. Баща ми бе избрал посоката на лекото съпротивление - дисциплината. За да ми осигури безгрижно детство и да ми отвори път в живота, той бе изпълнил заповедта. Съвсем не бе помислил, че с това подписва и моята присъда. Преследвайки чуждите синове, той бе подхвърлил дъщеря си на преследване. Моят живот бе объркан, преди да започне. Преди да погледна света, бях виновна и наведох поглед. По-добре тоя нежен и грижлив към мене баща да ме е оставил, да ме е захвърлил, да ме е забравил, но да се е жертвал за другите. Тогава цял живот щях да му бъда признателна и да се гордея с името му.

Присъдата на баща ми дойде не от Народния съд, а от моето отчуждаване. Няма по-окончателна присъда за един човек от вътрешното отрицание на собственото му дете. Но имах ли право да го обвинявам, щом всичко това бе сторил заради мене? Тоя мъчителен въпрос ми отравяше всеки спомен, всеки сладък мирис от детството. Аз нямах право и на детски спомени…

Избрано от: „Пътуване към себе си“, Блага Димитрова, изд. „Български писател“, 1985
Снимка: Блага Димитрова (1922 ~ 2003); bg.wikipedia.org

20716 Преглеждания