Нацията е от царството на живота, а не от музеите на мъртвилото ~ Георги ТОМАЛЕВСКИ

„Ако досега са съществували националности, които са хвърляли народите в изтребителни борби, нека сега да цъфнат народи, които да обединят враждуващите нации.“

~ Из есето Нацията и човекът (1938 г.)

Георги Томалевски (1897 ~ 1988) 

Език и бит

Езикът, наистина, играе решителна роля и не рядко се издига в култ и се тачи като свята ценност. Това има своето обяснение. Езикът е, именно, онова могъщо средство, чрез което ние правим достояние на другите трепетите на своята душа. Езикът, матерният език е нещо, с което човек е свързан фатално и с голяма сила. Езикът израства като едно скъпо, неповторимо цвете. Той крие в себе си най-интимните вълнения на един колективен живот. В него е отразена цялата заобикаляща действителност: шумът на вятъра, плисъкът на морските вълни, тропотът на дъждовните капки и екът на дъбравите. Но, при все това, и при наличността на тая могъща завладяваща сила, каквато е езикът, той не може да се нарече още единствен н най-решителен белег за една националност. Езикът и тогава даже, когато се явява като единствена връзка, запазваща целостта, на една нация, и тогава, когато е бил знаме, около което са се групирали за борба с потисничеството, все пак, не може да се каже, че е бил единственият белег н душата на една нация.

В историята има примери, които показват, как различни групировки запазили един и същ език, са се оформили в отделни националности, а от друга страна, компактни национални единства, говорят различни езици. Днешна Румъния – древната Дакия – е запазила един диалект, който сочи на румъните като на племе с латински произход, но днешните румъни не са никакви потомци на някогашните римляни, защото готи, хуни, славяни, авари, унгарци, цигани и ред други племена, са изменили съвсем неговата народостна физиономия. Същото може да се каже и за сегашните гръци, които нямат нищо общо с древна Елада.

Другият пример, който ни илюстрира народ чийто език изчезва, а запазва своята националност, са евреите. Евреите отдавна са прекъснали връзката с някогашния староеврейски език, който сега изкуствено възкресяват. Балканските евреи говорят на един испански диалект, останал от XV век, а неточно» европейските евреи – на едно немско (франкфуртско) наречие от XVII век. Освен това, има евреи по лицето на земята, които не знаят друг език, освен тоя,. който се говори в страната, в която са се родили,. В една книга на Милюков се казва: „Покорените народи в римските провинции не станаха римляни, макар че почнаха да говорят на развален латински език. В латинска Америка няколко националности говорят на езика на испанските и португалски завоеватели, а населенията на Северна Америка, които говорят английски език, никак не се считат англичани.“

Да вземем на края последния белег. Той е народостният бит – крави, обичаи, традиции. Вярно е, че всяка нация е богато украсена с специфични етнографски елементи, с свои песни и декорации. Вярно е и това, че различните народи, различно празнуват празниците си, имат най-разнообразни поверия и легенди, различни форми на своето суеверие, но все пак, при тяхното определяне, трябва да бъдем крайно внимателни, защото хората по лицето на земята имат невероятно голяма подражателност. Никой не може да налучка пътищата, по които идват влиянията от един народ до друг народ. Никой народ не е създал нещо, което да може да се затвори в непристъпните видове на своето огнище. То разбива преградите и отива неподозирано далеко. Ако ние се вгледаме в нрави, обичаи, поверия, народни шевици, бродерии и архитектурни форми на народите, населяващи Балканския полуостров, ще намерим поразително еднакви неща. В България, Югославия, Гърция и Румъния, ние имаме елементи в декоративната живопис, в шевиците и украсите на националните носии, които представят различни варианти на едно общо начало. От една страна, това може да се обясни с големия факт, че всичките тия локални култури, са черпили от големия извор на византийската култура, а от друга страна, с подражанието. Не може, следователно, нравите, обичаите и етнографските декори, колкото и специфично разнообразни да бъдат на пръв поглед, да приемем като белег на дадена националност.

От досегашното кратко изложение се вижда, че всеки от отделните признаци на националността, сам по себе си, е недостатъчен за нейното пълно определяне. Национализмът, следователно, е нещо, което е скрито между тях. Той се мени по качество, развива се заедно с общата еволюция на света. Нацията не е един истукан  завършен и статичен. Нацията, това е живот. И както в живота има възходи и слизалия, така и в нея има възходи и сливания, което показва, че тя е от царството на живота, а не от музеите на мъртвилото. Като е така, и чувството за нацията трябва да се мени, да расте, да се култивира, за да дойде в хармония с законите на мировия живот и на вечността. Това ще рече, че нацията е нещо като човека. Той с дотолкова отделност, доколкото носи съдбовната повеля да осъществи някаква ценност на духа в себе си. Иначе, той е отломък от вечната канара на Едното, което не се дели. Така и всяка нация трябва да се чувствува дотолкова отделност, доколкото се осъзнава натоварена с мисията, да даде на света безсмъртните плодове на духа, който я ръководи. Дотолкова самостоятелна и самобитна, доколкото е необходимо това, за да се съсредоточи в себе си и да извади оттам скритите сили, потребни за прогреса на света. Иначе, пред лицето на вечната истина, отделните нации нямат никакво оправдание.

Обединението на няколко нации в един народ, както това става вече на много места по лицето на земята, е явление, което показва, че между отделните национални групи настъпва едно споразумение относно еднаквите задачи, които тия нации си поставят и е признак за побратимяването на отделните групировки. То е вече на лице и на него се радват всички, които обичат мирния, творчески живот на народите. Ако досега са съществували националности, които са хвърляли народите в изтребителни борби, нека сега да цъфнат народи, които да обединят враждуващите нации.

И тъй, като нещо живо и променливо в своя облик, нацията има своята тежест в настоящето. Човек всякога изпитва едно тъжно чувство, когато е в музей. Наистина, музеят дава много неща на науката и културата, от които реставрираме живота на някоя епоха, но тоя живот е отминал, той е напуснал вече тия мъртви исторически черупки. Музеят има заслугите, за да възстановим с нашето въображение един отминал живот, но по него ние не можем да мерим величието на нацията, защото, ако то, наистина, съществува, трябва да го видим в нейното настояще. Един народ може да живее в столетията само чрез спомените, които е оставил неговият творчески гений. Историята на войните и завоеванията са в някои случаи само спомени за човешката алчност и стръв, когато литературата, живописта, скулптурата, архитектурата са форми, в които винаги е запазен миг от живота, трепетите и копнежите на някой жив човек, Когато една нация излива само топове, без да дяла скулптура, без да рисува картини и да пише книги, тя приготовлява саркофага на своята смърт в бъдещите столетия. Безсмъртието се извоюва само по пътя на обич, мъдрост и свобода, а те се изявяват, както видяхме в първото есе, само чрез изкуството, което храни както нацията, така и цялото човечество.

Нашият възглед, накратко изказан, е, че една нация представя група хора, които имат между другите белези и обща историческа съдба, еднаква мисия, едно съдбовно поръчение, което се корени в ирационалната същност на тия, сбрани в едно човеци. Една нация, това е един орган от световния организъм, който работи и живее за напредъка на общото.

От: „Слънце след буря“ (Есета), Георги Томалевски, изд. „Житно зърно“, 1946 г. Снимка: Георги Томалевски (1897-1988)
Снимка: Георги Томалевски (1897 ~ 1988) 

1350 Преглеждания