„У мен съществуват две форми на егоизъм, едната от които решително преобладава над другата. Нищо не мога да купя с пари, които струват по-скъпо от удоволствието да кажа каквото искам.“
Из военните записки на Антоан дьо Сент-Екзюпери (1900 ~ 1944), в които място намира и писмо от кореспонденцията му с известния американски преводач и литератор Луис Галантиер, благодарение на когото творбите на френския писател достигат до читателите отвъд океана.
(1900 ~ 1944)
Писмо до Люис Галантиер, януари 1942 г. (написано с дебел молив)
Драги Люис,
Не ми се сърдете за лошото настроение, което може да прозира в писмото ми. Недоволството ми съвсем не се отнася до вас. Вие сте ми особено скъп. Но съм обзет от страшен гняв. И трябва да му дам ход.
Каква е тази история с датата? Защо трябва вечно да се сблъсквам с някаква дата, чийто абсолютен характер е празна работа, тъй като, ако случайно бях започнал книгата си шест седмици и половина по-късно, същата тази абсолютна дата щеше да бъде пренесена с шест седмици и половина напред? При това украсена със същите оправдания от гледна точка на чистата логика.
Защо искате да презирам сам себе си и да пренебрегвам работата си, което е едно и също? Мисля, че дърводелецът трябва така да рендосва дъската си, сякаш от нея зависи въртенето на земята; А това се отнася още повече до пишещия човек. Защо искате заради някаква си дата аз да се презирам и да кажа: „Ако бях господин Паскал, произведението ми щеше да има право да бъде написано, а аз – да изразя себе си. Но тъй като аз съм си само аз, няма никакво значение дали ще изразя себе си или не, а досадникът от „Ню Йорк таймс“ е много по-важен от мен. Моето съчинение е празна работа и аз само от честолюбие му приписвам някакви достойнства!“
Когато пиша, трябва да си задавам въпроса: Какво ще помислят хората за моето съчинение? Какво ще стане с него след десет години? А не: Какво, ще помисли за него на 22 февруари някакъв тъмен субект с неразвит вкус, за когото така или иначе пет пари не давам? Ако аз самият харесвам поемата, която пиша, какво ме е грижа, че ще се чете или слуша четиридесет години след моята смърт? Примитивният образ на неразбрания поет, обречен на нищета от хорската несправедливост, която му отдава дължимото едва след сто години, винаги ми е изглеждал страшно глупав и сантиментален. Поетът, напротив, е щастливец. Няма, да изпадам в умиление пред участта на змиорките, които отиват да си снасят хайвера в Саргасово море и никога не виждат своето потомство.
Или книгата ми е добра и един ден ще се чете – абсолютно никак не ме интересува кога – или нищо не струва и само злободневният шум може да привлече вниманието към нея; и тогава пет пари не давам ще се чете ли или не.
Разбира се, парите. Имам нужда от пари и тъй нататък. Имам голяма нужда от тях и съм доволен, когато ги получа, но за мен е абсолютно немислимо да смесвам две различни гледни точки. У мен съществуват две форми на егоизъм, едната от които решително преобладава над другата. Нищо не мога да купя с пари, които струват по-скъпо от удоволствието да кажа каквото искам. Ако жертвам себеизразяването в името на парите, сам себе си ще измамя.
Предпочитам да се продадат сто екземпляра от книга, за която няма да се червя, отколкото шест милиона от някой боклук. Това е добре разбран егоизъм, защото стоте екземпляра ще подействуват по-силно от шестте милиона. Култът към количеството е една от заблудите на нашето време. С най-голямо влияние се ползуват именно най-трудно достъпните списания. И ако през XVII век „Разсъждения за метода“ (Рене Декарт) бяха прочетени само от двадесет и пет души, те все пак щяха да преобразят света. А „Пари соар“ въпреки ежегодния тон хартия и двата милиона свои читатели никога нищо не е преобразил.
Ще ви се стори навярно глупаво, че ви наговорих всичко това по повод на един до голяма степен анекдотичен разказ, за чиято „всемирна“стойност не си правя никакви илюзии, но това противоречие не ме смущава, защото мнението ми щеше да бъде същото, дори ако пишех труд по градинарство. Ние съществуваме в нашите книги. Въпросът е да съществуваме достойно. Това е всичко.
Не ме уверявайте също, че греша, защото творбата ми е „готова“ и едва ли ще променя нещо. Няма да променя много нещо в елементите на чистата измислица. Това е вярно. Но ще променя съществено силата на тяхното въздействие. Не става дума нито за материала, нита за външната форма на изложението. Такива промени започват да живеят едва когато вече не разбирам в какво се състоят. И аз много добре знам какво трябва да променя. То се отнася до нещо, което трудно се поддава на определение, до „жизнеспособността“ на казаното от мен.
Ако „Ветрове, пясъци и звезди“ още се продава, то е, защото всичко разруших, когато дойдох. Това добре го зная. Ненапразно съм писал толкова много. С мнимата значимост никого не можеш да измамиш. Ако от еднодневното съществувание на един вестник ми се случи три години по-късно да чуя отзвук за някоя моя статия, то винаги, винаги и винаги става дума за статия, която съм преработвал тридесет пъти. Когато се натъкна някъде на цитат от своя книга, винаги и винаги се оказва, че това е изречение, което съм преписвал 125 пъти. Трудно е да се види явна и осезаема разлика между първата и последната редакция. Последната може дори да бъде победна по отношение на красотата на стила, но затова пък е по-дълбока. Тя е зърно. А първата е била играчка за един ден. Никога, никога не съм се заблуждавал за това.
Съгласен съм с вас, че не трябва да чакам десет години под предлог, че след десет години ще мисля по-ясно. Това е безспорно. Трябва да изразяваме себе си в настоящето, но аз именно в настоящето не съм се изразил. Днес аз струвам повече от своите книги. А да не вложиш себе си в своя труд е за мен недопустимо малодушие. В името на кой мит трябва да претупвам работата си надве-натри? Отлично разбирам, че когато се пише неголяма книга, не трябва да се нарушават общоприетите срокове, но кажете, моля ви се, нима съм ги нарушил? Аз посветих на този труд по-малко от осем месеца. Това за мен беше рекордна бързина.
Днешното ви четене ви харесва повече от вчерашното? Същото ще бъде и с утрешното. Книжката има предел. И този предел е онова, което съм в 1942 година. Ще имате право да смятате, че я провалям само ако две последователни редакции повече или по-малко си приличат. А в случая не е така. Къде е критерият, който би ви позволил да твърдите, че в тази редакция най-сетне съм отразен аз? Разликата е забележима само за мен. Остава въпросът за Франция. Ако става дума за броя на читателите, той няма никакво значение и аз нехая за него. Мненията не се раждат в тълпата. Мнението е взаимното влияние на двама души един на друг. Понякога и сама един читател може да бъде предостатъчен.
Ако въпросът е за животрептящата злободневка, още по-малко ви разбирам. Това е прекрасна илюзия, защото онова, което ще бъде злободневно вдругиден, също ще се окаже дяволски спешно. А събитията в края на март 1957 година! За хората от 1957 година те ще бъдат безкрайно злободневни. В мисълта на хората от 1957 година те ще изместят – несправедливо може би, но безпощадно – събитията от 1942 година. Защо да се отдава предпочитание на едните пред другите? В деня на смъртта си, когато трезво ще направя своята равносметка и трезво ще съдя за нещата, няма да отдам предпочитание нито на едното, нито на другото време. Имам, впрочем, неопровержимо доказателство: нито веднъж, по никакъв повод не ми се е случвало да съжалявам, че книгата ми не е излязла седмица, месец, шест месеца, година по-рано. Важно е това, което е днес. След седмица ще бъде важно нещо съвсем друго, едно ново „днес“.
Ах, Люис, колко ме огорчавате!
От: „Военни записки 1939-1944“, Антоан дьо Сент-Екзюпери, Военно издателство, София 1988 г.
Снимка: Антоан дьо Сент-Екзюпери (1900 ~ 1944); imdb.com
