„Съвсем вярно е твърдението, че общността няма съвест; но общност от съвестни люде е вече общност СЪС съвест. Законът не е направил хората ни на йота по-справедливи, а от почит към него дори и добронамерените стават всекидневно проводници на несправедливостта.“

(Henry David Thoreau, by B.D. Maxham, 1856)

Гражданско неподчинение

От сърце поддържам идеята, че най-добро е това правителство, което управлява най-малко, та бих желал да я видя по-скоро и последователно осъществена на практика. Бъде ли приложена, в последна сметка тя ще придобие също тъй верния според мен смисъл, че най-добро е това правителство, което изобщо не управлява, и когато хората узреят за подобно правителство, ще го имат. В най-добрия случай правителството е само една целесъобразност, но обикновено повечето и навремени всички правителства са нецелесъобразни. Възраженията, повдигани срещу съществуването на постоянна армия - а те са много и основателни, и заслужават да се наложат, - биха могли да се повдигнат и срещу съществуването на постоянно правителство. Постоянната армия осигурява само властта на постоянното правителство, което не е нищо повече от средство, избрано от хората за изпълнение на волята им, и може да се поддаде на злоупотреби и поквара, още преди да е влязло в действие. Вижте днешната Мексиканска война (Войната между САЩ и Мексико (1846-1848) заради робството и присъединяването на Тексас) - дело на неколцина, използващи постоянното правителство като свое оръдие, понеже инак народът не би прибягнал до подобна мярка.

Американското правителство! Какво е то, ако не само една традиция, при това неотколешна, устремена да се предава непокътната от поколение на поколение, но всеки миг губеща по нещо от целостта си? То няма силата и жизнеността на отделния жив човек, тъй като отделният човек може да го подчини на волята си. За хората правителството представлява нещо като дървен топ, но ако наистина решат да го използват като такъв и го насочат едни срещу други, той ще се разпадне; ето че и за подобна цел той е напълно ненужен, понеже на хората им е достатъчна каква да е сложна машинария, чийто грохот да чуват, та да оправдават собствената си представа за правителство. Така правителствата показват колко успешно хората могат да бъдат заблуждавани и дори да се самозаблуждават, уж все за собствено благо. Блестящо, трябва да се признае. Ни веднъж американското правителство не е подкрепило някое начинание по друг начин, освен посредством пъргавината, с която се е отмествало от пътя му. Не то осигурява свободата на страната. Не то умиротворява Запада. Не то дава образование. Не то, а характерът, присъщ на американския народ, е в основата на всичко постигнато. Тоя характер би постигнал и повече, ако навремени правителството не беше заставало на пътя му. Защото по замисъл правителството е целесъобразност, посредством която людете биха могли да си осигурят независимост един от друг, и, както е казано, колкото по-целесъобразно е едно правителство, толкова по-независими са управляваните. Ако търговията не притежаваше гъвкавостта на каучука, тя никога не би съумяла да прескача препятствията, които законодателите непрекъснато изпречват на пътя й; бъдат ли съдени цялостно според последствията от деянията им, а не частично според намеренията им, тия хора заслужено би трябвало да бъдат третирани и наказвани като злодейците, които слагат препятствия по железопътните релси.

Но говоря ли по същество и като гражданин, аз - за разлика от наричащите себе си неправителствени люде - се обявявам не за незабавно премахване на правителството, а за незабавно подобряване на правителството. Нека човек оповести що за правителство би спечелило уважението му - това вече ще е стъпка към усъвършенстването на държавното управление.

В последна сметка, щом властта вече е преминала в ръцете на народа, мнозинството е оставено да управлява и управлява дълго не защото е по-голяма вероятността правото да е на негова страна, не защото и малцинството намира това за по-справедливо, а поради физическото му превъзходство. Обаче правителство, в което мнозинството надделява при всички случаи, не може да се основава на справедливостта - дори и такава, каквато я разбират хората. Невъзможно ли е правителство, в което не мнозинството по право, а съвестта да решава кое е добро и кое - зло; в което мнозинството да решава само ония въпроси, спрямо които е приложим законът за целесъобразността? Нима е нужно гражданинът за миг дори, дори в нищожна степен да подчинява съвестта си на законодателя? Защо тогава всеки човек има собствена съвест? Мисля, че първо трябва да сме хора и подир това - поданици. Не е толкова важно да питаем уважение към закона, колкото към правдата. Едничкото задължение, което имам право да поема, е по всяко време да върша онова, което смятам за правилно. Съвсем вярно е твърдението, че общността няма съвест; но общност от съвестни люде е вече общност СЪС съвест. Законът не е направил хората ни на йота по-справедливи, а от почит към него дори и добронамерените стават всекидневно проводници на несправедливостта. Често срещано и естествено следствие от неоправданата почит към закона е гледката на колона войници с полковника, капитана, ефрейтора, редниците, барутчиите и всичко останало, маршируваща в безупречен ред през гори и поля към бойната линия - пряко воля, пряко здрав разум и съвест, от което, разбира се, маршовата стъпка става насилена и води до сърцебиене. Никой от тях не изпитва съмнение, че е въвлечен в пъклено дело, всички до един желаят мир. Какви са те тогава? Хора ли са изобщо или малки подвижни укрепления и муниционни складове на разположение на някой овластен безскрупулен човек? Идете в морската школа и понаблюдавайте някой курсант - човек, какъвто само американската държавна машина може да създаде, или по-скоро, бледо подобие на човек, продукт на зловредните й действия: уж здрав и прав индивид, а вече, тъй да се каже, погребан с военни почести и музика, при все че:

„Додето трупа му влечахме към бранния вал,
Барабан не удари, ни песен ехтеше;
И никой не даде на прощаване залп
Над гроба, където героят лежеше.“

* Чарлс Улф, „Погребението на сър Джон Мур в Коруня“ (1817)

Преобладаващата част от хората служат на държавата по тоя начин - не преди всичко като хора, а като машини, с телата си. Те съставляват постоянната армия, полицията, тъмничарите, posse comitatus (Posse comitatus (лат.) - въоръжените сили на област) и пр. Най-често са напълно неспособни на каквито и да било свободни проявления на разсъдливост и нравственост и се самопоставят на едно равнище с дърветата, пръстта и камъните; докато навярно могат да се произведат дървени хора, които не по-зле да служат за същата цел. Подобни люде не внушават по-голямо уважение от сламени чучела или купчини смет. Значимостта им може да се сравни единствено с тая на конете и кучетата. И въпреки това обикновено тъкмо те минават за добри граждани. Други, като повечето законодатели, политици, адвокати, министри, чиновници, служат на държавата предимно с главите си и тъй като твърде рядко се позовават на морала, еднакво вероятно е без умисъл да служат и на Дявола, тъй както и на Бога. И само някои, като героите, патриотите, мъчениците, реформаторите в големия смисъл на думата, ЧОВЕЦИТЕ, служат също тъй и със съвестта си на държавата, поради което най-често се опълчват срещу нея и биват обявявани за врагове. Мъдрият човек може да бъде полезен само като човек; той не би допуснал да го сведат до „глина“, с която „ралъците запушват, за да не влиза вятър“ (Шекспир, „Хамлет“, V, 1, прев. Валери Петров), а би оставил тая задача на праха си:

„...Твърде висш съм
По своя род и титла, за да бъда
Използуван като послушен роб,
Служител сляп, бездушно сечиво
В ръцете на коя да е държава.“

* Шекспир, „Крал Джон“, V, 2, прев. Валери Петров

Оня, който изцяло се раздава на ближните си, изглежда в очите им ненужен и себичен. А който раздава само част от себе си, бива провъзгласяван за благодетел и човеколюбец.

Как подобава човеку днес да се отнася към американското държавно управление? Моят отговор е, че всяко обвързване с него носи позор. Нито за миг не мога да съзра МОЯТА държава в тая политическа организация, която е също тъй държава на РОБИТЕ.

Всички признават, че човек има правото на революция, сиреч правото да откаже покорство и да се опълчи срещу държавата, когато нейната тирания или безпомощност стане извънмерна и непоносима. Почти всички обаче смятат, че случаят днес не е такъв. Друго било при Революцията от 75-та година (Войната за независимост (1775-1782), довела до основаването на Съединените американски щати, е наричана още Американска революция). Но вземе ли някой да ме убеждава, че тогавашното правителство било лошо, понеже обмитявало някои вносни стоки, докарани до американските пристанища, едва ли ще му обърна внимание, тъй като спокойно мога и без тия стоки. Във всяка машина има триене и навярно ползата покрай него, е достатъчна, за да уравновесява вредата. Във всеки случай е много зловредно от това да се прави проблем. Когато обаче триенето вземе да преобладава в машината, сиреч когато тиранията и грабителството тръгнат ръка за ръка, то според мен е дошло времето да се отървем от тая машина. Казано другояче, когато една шеста от числеността на един народ, заел се да даде убежище на свободата, са роби, когато цялата страна е несправедливо нападната и опустошена от чуждоземна армия и подчинена подир на военен закон, то едва ли честните люде биха избързали, ако вдигнат революция. Причината, поради която тоя дълг става неотложен, е, че наша е нашественическата армия, а не жестоко опустошената страна.

…

Държавната власт, била тя и такава, на каквато с готовност бих се подчинил - защото с радост бих следвал ония, които знаят и могат повече от мен, та дори и ония, които нито знаят, нито могат толкова, - си остава безнравствена власт: за да бъде истински справедлива, тя трябва да получи одобрението и съгласието на управляваните. Тя може да има нравствено оправдани права над личността и собствеността ми, само ако аз съм го допуснал. Напредъкът от абсолютна към ограничена монархия, от ограничена монархия към демокрация е напредък към действителното уважение на личността. Мъдростта на китайския философ е била толкова голяма, че е смятал личността дори за основа на империята. Нима демокрация като тая, която познаваме, е възможно най-добрият вариант на държавно управление? Не може ли да се направи крачка напред към признаването и прилагането на човешките права? Една държава никога не ще бъде свободна, докато не признае и не започне да зачита личността като по-висша и независима сила, извор на собствената й сила и власт. Мечтая си за държава, която съумява най-малкото да бъде еднакво справедлива към всички и да се отнася към личността като към ближен; която не би приемала за противодействие, нарушаващо собствения й хармоничен облик, ако няколко души, инак изпълняващи всичките си задължения на добри съседи и ближни, заживеят настрана от нея - без да й се месят, но и без да очакват нищо от нея. Държава, която роди такъв плод и изстрада развитието му до пълна зрелост, би утъпкала пътя към още по-съвършена и славна държава, каквато също тъй съм си представял, но досега никога не съм виждал.

1849 г.

От: „Живот без принцип“ (Избрани произведения), Хенри Дейвид Торо, изд. ЛИК, 2001 г.
Снимка: Henry David Thoreau, by B.D. Maxham, 1856, commons.wikimedia.org