За безкрайната самотност на човешкото сърце, споделено от виртуозния майстор на късия разказ - видния френски писател, автор на стихове, разкази, пътеписи и романи Ги дьо Мопасан (1850-1893).

Ги дьо Мопасан (1850 ~ 1893)

„Самотата“ (фрагмент от разказа)

От всички тайни на човешкия живот има една, която аз постигнах: най-големите мъки на нашето съществуване произтичат от това, че ние вечно сме сами и всички наши усилия, всичките ни постижения са насочени към това; да избягаме от това уединение. Ето и те, тези влюбени двойки на пейките под откритото небе се стараят подобно на нас, подобно на всички твари, макар и за момент, да прекъснат своята самотност. Но те си остават самотни. Един чувства това по-силно, а друг по-слабо.

От известно време преживявам голяма мъка: аз постигнах, аз съзнах тая самота, в която живея. И аз зная, че не мога да я прекрача, разбираш ли? Без да се гледа на всички наши опити, на всички наши старания, без да се гледа на всички пориви на сърцето, на устните, на поздравите и на обятията, ние винаги си оставаме самотни.

Ние сме по-отдалечени един от друг, отколкото тия звезди. Главното, повече сме изолирани, тъй като мисълта е неизповедима. Ние взаимно се любим, простираме един към друг ръце, и при все това, не можем да достигнем до пълно сливане. Мъчителната потребност на съюз ни гложди, но всички наши усилия остават безплодни. Всички излияния - безполезни, обятията - безсилни, ласките - напразни.

* Включено в книгата: „Учителя за образованието: Ролята на образованието в живота“, Боян Боев, изд. Сдружение „Слънчогледи“
Снимка: Ги дьо Мопасан (1850-1893), goodreads.com