Ханс Кристиан Андерсен (1805 ~1875) се прославя с приказките си, но между произведенията му има и пътеписи, най-известният от които е „Пазарът на поета“ (1842). През живота си датският писател предприема няколко дълги пътувания до различни части на Европа, в едно от тях (описано в гореспоменатата творба) – той стига до българския бряг на Дунава. Пътешествието му започва в Копенхаген на 31 октомври 1840 г., трае почти осем месеца, превежда го през около 10 страни и завършва на 22 юли 1841 г. Първата страна, която Андерсен посещава по време на това пътуване, е Германия. Любопитно е, че пътуването е с дилижанс, но една кратка отсечка Андерсен преминава, за първи път в живота си, с чудното за онова време транспортно средство – влак. Пътят му продължава през Тирол за Италия, а с кораб стига до Малта, тогавашна британска колония. Оттам Андерсен се отправя за Гърция, установява се в Атина и описва подробно града. Продължава с параход през Смирна (Измир) за Константинопол, който е и главна цел на пътуването му. Там Андерсен се двоуми дали да се върне обратно в Дания през Италия или да продължи през Черно море и Дунава за Виена. Решението не е лесно, тъй като в този момент в България има бунтове, времената са смутни, пътят е опасен. В крайна сметка Андерсен решава да тръгне с кораб до Румъния и оттам – по Дунава за Виена. По време на плаването по реката вниманието на Андерсен е насочено основно към българския бряг, на сушата той слиза във Видин. След България плаването продължава през Сърбия и Унгария до Виена, след което Андерсен се завръща в Дания. Споделяме откъс от пътеписа, наситен с впечатленията от пътуването му край българския бряг.
От Черна вода до Русчук
Беше 3 часа следобед, когато нашето плаване по Дунава започна. Екипажът беше италиански: капитанът Марко Доброславич, далматинец, един прекрасен, шеговит, възрастен мъжага, ни стана скоро много близък; той командваше грубо моряците, но те искрено го обичаха, те изглеждаха изключително доволни, когато ги блъскаше насам-натам, защото той винаги имаше готова една добра дума, която си заслужаваше пердаха. През повечето дни и нощи, които прекарахме на борда, докато стигнахме военната граница, нямаше по-действен и в по-добро настроение от нашия старичък капитан; посред нощ, когато можеше да се плава, командният му глас се разнасяше, винаги в настроение, винаги готов с един шамар и с една добра дума, а на вечерната трапеза той бе весел, добродушен домакин.
…
В полунощ бяхме минали покрай турската крепост Силистриа и на борда ни се бяха качили още турци, палубни пътници; те лежаха, увити в големи одеяла, и спяха между чувалите с въглища.
…
От българска страна ни поздрави първият град, това беше Тутуркан; пред всяка къща бе насадена градинка; по стръмния бряг тичаха полуголи момченца и викаха „Урола!“ (Добър път! - бел. на Андерсен.). Тук всичко все още дъхаше на мир, а не на опасност; безредиците във вътрешността на страната все още не бяха стигнали до тези брегове.
Междувременно обаче, от турците, които бяхме качили на борда предната вечер от Силистриа, научихме, че много бежанци са преминали Дунава, за да търсят закрила в Букурещ. От другата страна на планините царяха безредици и смърт.
Над Тутуркан минахме покрай един особено живописен селски път, избуяли храсти висяха над него от високите скатове от червено-кафява пръст; табун прелестни черни коне се насочваше към реката, за да я преминат; един от тях се отличаваше особено, отчасти с енергичните си движения, отчасти с катранено-черния си цвят и дългата си, вееща се грива, той скачаше по скатовете така, че земята хвърчеше под копитата му!
…
Ние плаваме!
Ние летим покрай български градове! Как се казва този! Това е Вердун! (Вардим). Когато чуя славея да пее сред дивите, разцъфнали люляци, ще си спомням сестрите му от този край! Още един град! Това е Систова (Свищов), високо над него се извишават стените на крепост; турци с дълги лули се изтягат по дървените балкони на къщите и гледат с безразличие към плаващия кораб, както гледат пушека от лулите си. Сега един град вдясно, влашки град с мизерни землянки и една дълга сграда за карантини, това е Зимница! Записваме името ти и все пак те забравяме!
Какво блести така пред нас! Какви са тези бели скали от българска страна, които се приближават все повече и повече; – те са датски! Това са варовиковите скали на Мьон (остров в Дания), издигащи се, за да ме посрещнат! Разбира се, аз познавам всичките им форми, познавам лятната зеленина на върха на тези бели скали! И все пак тука има само храсти, на Мьон има гори, Мьон има под себе си прозрачното, синьо-зелено море, не тези кафяво-жълти вълни на Дунава. На върха има град, Никополи (Никопол, но българският град Никопол не е идентичен с Никополис ад Иструм, основан от римския император Траян през 106 г. - бел. прев.), градът на Траян, трофеят на Баязид. Ние се плъзгаме в подножието на белите скали; капитанът сочи към редица дълбоки вдлъбнатини във варовика; изглеждат като големи амбразури в крепостна стена! Това са древни гробове! Къде са тези герои и царе, които тук се разсипват на прах, докато жълтата река с неотслабващо постоянство блъска с вълните си основите на скалите! Никой не знае – сега лястовичките си строят домове в гробниците на героите.
Между белите скали и влашката зелена равнина се е опънала над реката, която вдига вълните си като в езеро, прелестна дъга. Каква яркост, какво великолепие! Много дъги са се извисявали тука, гледани от паши и боляри, но всичките са изчезвали, нито един художник или поет не ги е виждал! Каква прекрасна, феерична картина върху тъмните облаци! Защо не бях художник!
…
Това е Балканът! Залязващото слънце осветява белите, заснежени върхове! – Прекрасна планинска страна, твоето величие настройва душата за молитва! –Близо до мен е коленичил турчин, навежда лицето си към земята, мърмори вечерната си молитва! – Слънцето изчезва! В природата е мир, мир в сърцето ми! – Вечерта е толкова светла, ние плаваме! Нощта е ясна – ние плаваме!
Неспокойно пътуване
…
Минахме покрай българския град Зибру (Цибър), хоризонтът свършваше до гордите, покрити със сняг върхове на Балкана; голямо ято щъркели се разхождаше по зелената ливада, където в гробище без ограда имаше бели надгробни камъни; няколко рибарски мрежи лежаха разстлани, това бе невиждано възхитителен пейзаж; но в кораба ни нямаше покой, Дунавът се развълнува като бурно езеро. Корабът се клатеше нагоре и надолу, камериерката седеше съвсем пребледняла от морска болест, облегната на капитанската каюта и шепнеше: „Това е ужасно! Също като в морето!“, но то не беше като в морето! Това бе само едно малко вълнение!
Доста внушително, с обрасъл с храсти хълм и зелени, ухаещи градини с изглед към реката, се издигаше градът Лом Паланка; турци – истински златари според турската поговорка „Говоренето е сребро, мълчанието – злато!“, – седяха неподвижни като кукли и пушеха лулите си, като дори не си обръщаха главите да ни погледнат.
…
Видин, най-здравата крепост на България, лежеше пред нас със своите двадесет и пет минарета, оръдията надничаха от амбразурите си, на пристана се тълпяха хора; турци лежаха по балконите и си пиеха кафето; пристигнаха маршируващи войници, за да не може никой от нашия кораб да влезе в града и да донесе чумна зараза от вечно съмнителния Константинопол! Сред пъстро облечения народ имаше такъв живот, такова движение! Най-сетне се пристроихме към ниския пристан; поставиха голяма стълба, а от нея до кораба сложиха талпи, по които можехме да слезем. В близост се намираше малка, дървена къщичка, в нея имаше тава с огън и благовония и всеки от нас, който искаше да отиде до града, трябваше първо да мине през къщичката и да се опуши, за да се изгони чумното вещество от дрехите и тялото му.
Беше доста трудно да се балансира върху свободно лежащите талпи от кораба, стълбата беше също много стръмна; затова добродушните турци ни хващаха за ръка и ни помагаха до долу, после изведнъж ни пускаха и тогава ни опушваха, за да не ги заразим…
Ние слязохме на сушата и бяхме опушени, докато всички стоки, дори вълнени чували, минаха без да се подлагат на какъвто и да било пушек; сега се разхождахме из, след дъжда, ужасно разкаляния град! – Най-близките улици бяха цяло тресавище; на някои места стоеше по един часовой, който бе застанал на издаден от калта камък, казвам застанал, но то всъщност бе една странна поза, в действителност той седеше клекнал, като голите му колене се подаваха през сцепените му крачоли, беше изключителна комична гледка! Във Видин ние всички посетихме, за последен път в Турция, един вид занаятчии, чието майсторство кулминира в тази страна, това са берберите, те са тук изключително забележителни; вярно, че насапунисваха почти цялото лице, играеха си с главата, като че беше глава на кукла, но го правеха с такава сръчност, с такава лекота; човек си мисли, че перце се плъзга по цялото му лице, а то е остър бръснач! Три пъти бръснат подред, а после парфюмират цялото лице; при това, човек не трябва да се страхува, както преди няколко години, че ще му обръснат косата на главата; сега те знаят, че франките искат да си я запазят, дори те самите са започнали да оставят и тяхната да расте.
Вечерта Хюсеин паша ни изпрати цяла връзка от най-новите немски вестници. Хюсеин е абониран за „Алгемайне Цайтунг“ и сега ние научихме какво става в страната, покрай която бяхме минали; някой си Младен и един духовник, Лесковеца, стояха начело на движенията. Това бе истинска духовна храна, да получим тези вестници, най-хубавото ястие, което Хюсеин знаеше, че може да ни предложи.
Из: „Пазарът на поета“, Ханс Кристиан Андерсен, превод Петър Милков, изд. „Парадокс“, 2022 г.
Източник: litvestnik.com
Снимка: изд. „Парадокс“