„Фашизмът е лъжа“ е заглавието на кратката реч, която Ърнест Хемингуей произнася пред Конгреса на американските писатели през 1937 г., споделяйки своя опит като военен кореспондент по време на Испанската гражданска война и отношението си като писател към „кафявата чума“ на XX век.
(1899 ~ 1961)
Фашизмът е лъжа
Задачата на писателя е неизменна. Самият той се мени, но задачата му остава една и съща: да пише правдиво и когато разбере истината, да я изрази така, че тя да проникне в съзнанието на читателя, да стане част от собствения му опит.
Няма нищо по-трудно от това и с трудността на задачата се обяснява защо наградата – все едно дали тя идва бързо или кара писателя да я чака – обикновено е много голяма. Ако наградата дойде скоро, това често го погубва. Ако го кара прекалено дълго да я чака, той много често се озлобява. Понякога наградата идва чак след смъртта му и тогава вече му е все едно. Но именно защото е толкова трудно да се пишат правдиви, трайни произведения, истински добрият писател рано или късно получава признание. Само романтиците си въобразяват, че на света има „неизвестни майстори”.
Истински добрият писател ще бъде признат при почти всички от съществуващите форми на управление, стига те да са поносими за него. Има само една политическа система, която не може да създава добри писатели, и тази система е фашизмът. Защото фашизмът е лъжа, изречена от бандити. Писател, който не иска да лъже, не може да живее и работи при фашизма.
Фашизмът е лъжа и затова е обречен на литературно безплодие. И когато се превърне в минало, той няма да има друга история освен кървавата история на убийствата, която и сега е известна на всички и която през последните месеци някои от нас видяха с очите си.
Ако знае защо и как се води войната, писателят свиква с нея. Това е важно откритие. Просто се смайваш при мисълта, че наистина си свикнал с войната. Ако всеки ден си на фронта и виждаш позиционната война, маневрената война, атаките и контраатаките, всичко това, колкото и да са убитите и ранените, има смисъл, стига да знаеш за какво се борят хората, стига да знаеш, че те се борят съзнателно. Когато хората се борят, за да освободят родината си от чуждите завоеватели, и когато тези хора са ти приятели – нови и стари, и ти знаеш как са ги нападнали и как са се борили те, отначало почти без оръжие, тогава, като гледаш живота и борбата, и смъртта им, започваш да разбираш, че има неща, по-лоши от войната. Страхът е по-лош, предателството е по-лошо, егоизмът е по-лош.
Миналия месец в Мадрид ние, военните кореспонденти, деветнадесет дни присъствахме на едно убийство. Вършеше го германската артилерия и това убийство беше отлично организирано.
Казах, че с войната се свиква. Ако истински се интересуваш от военната наука – а тя е велика наука – и от въпроса, как се държат хората в момент на опасност, можеш да се увлечеш така, че дори мисълта за собствената ти съдба да ти се вижда долно себелюбие.
Но с убийствата не се свиква. А ние в Мадрид деветнадесет дни наред наблюдавахме масово избиване.
Фашистките държави вярват в тоталната война. Това значи чисто и просто, че при всяко нанесено им от въоръжените сили поражение те си отмъщават на мирните жители. В тази война, като се почне от средата на ноември 1936, те ги избиваха в Западния парк и Пардо, избиваха ги в Карабанчела и Харама, избиваха ги край Бриуега и Кордова. И след всяко поражение на фронта те спасяват така наречената си чест, избивайки гражданското население.
Ако започна да описвам всичко това, само ще ви отвратя. Може да пробудя у вас и омраза. Но не това ни е нужно сега. Нужно ни е ясно да съзнаваме престъпността на фашизма и как да се борим с него. Трябва да разберем, че тези убийства са просто проява на един бандит, на опасен бандит – фашизма. А бандитът може да бъде усмирен само по един начин – като го бием здраво. И сега бият фашисткия бандит в Испания, както преди сто и трийсет години на същия полуостров са били Наполеон. Фашистките държави го знаят и са готови на всичко. Италия знае, че нейните войници няма да се бият извън страната и въпреки превъзходното снаряжение те изобщо не могат да се сравняват с бойците от Испанската народна армия, а камо ли с интернационалните бригади.
Германия вече е наясно, че не може да разчита на Италия в каквато и да е настъпателна война. Неотдавна четох, че фон Бломберг присъствал на големи, внушителни маневри, уредени за него от маршал Бадолио, но едно е да правиш маневри във венецианската равнина, далеч от всякакъв противник, а съвсем друго да те притиснат с контраманевра и да загубиш три дивизии в платото между Бриуега и Триуега в боевете с единадесета и дванадесета интернационална бригада и с елитните испански части на Листер, Кампесино и Мер. Едно е да бомбардираш Алмерия и да превземеш беззащитна, предадена с измяна Малага, а съвсем друго – да пожертваш осем хиляди души край Кордова и трийсет хиляди в безуспешно щурмуване на Мадрид.
Споменах колко трудно е да се пише хубаво и истинно и че този, който постигне това майсторство, непременно ще бъде възнаграден. Но във военно време – а ние, щем не щем, живеем във военно време – наградите се отлагат за в бъдеще. Да пишеш истината за войната е много опасно, много опасно е също да дириш истината. Аз не зная точно кой от американските писатели е отишъл в Испания да я търси. Познавам много бойци от батальона „Линкълн”. Но те не са писатели. Те пишат само писма. За Испания заминаха много английски писатели. Много немски писатели. Много френски и холандски писатели. А когато човек отива на фронта да търси истината, той може вместо нея да намери смъртта. Но ако отидат дванайсет, а се върнат само двама – истината, която ще донесат, действително ще бъде истина, а не изопачени слухове, които ние представяме като история. Дали си струва да рискуваш, за да намериш тази истина, нека решават самите писатели. Разбира се, много по-спокойно е да си прекарваш времето в учени диспути на теоретични теми. И винаги ще се намерят нови ереси и нови секти, и възхитителни екзотични учения, и романтични неразбираеми гении – ще се намерят за онези, дето искат не да работят за делото, в което уж вярват, а само да спорят и да защитават, без да рискуват нищо, позициите си. Позиции, които се удържат с пишеща машина и се укрепват с автоматична писалка. Но има и още дълго ще има къде да замине писателят, пожелал да изучи войната. Изглежда, предстоят ни много години на необявени войни. Писателите могат да участват в тях по различни начини. По-късно може би ще има и награди. Но това не трябва да смущава писателите. Защото още дълго няма да има награди. И не си струва писателите да се надяват особено на тях. Защото ако си писател като Ралф Фокс и някои други, може и да те няма, когато дойде ред на наградите.
От: „Проклет навеки”, Антология на световната антифашистка публицистика, Партиздат, 1985 г.
Снимка: Hemingway, The Avatar (1929-1944), imdb.com
