„Фашизмът е лъжа“ е заглавието на кратката реч, която Ърнест Хемингуей произнася пред Конгреса на американските писатели през 1937 г., споделяйки своя опит като военен кореспондент по време на Испанската гражданска война и отношението си като писател към „кафявата чума“ на XX век.

(1899 ~ 1961)

Фашизмът е лъжа

Задачата на писателя е неизменна. Самият той се мени, но задачата му остава една и съща: да пише правдиво и когато разбере истината, да я изрази така, че тя да проникне в съзна­нието на читателя, да стане част от собствения му опит.

Няма нищо по-трудно от това и с трудността на задачата се обяснява защо наградата – все едно дали тя идва бързо или кара писателя да я чака – обикновено е много голяма. Ако наградата дойде скоро, това често го погубва. Ако го кара прекалено дълго да я чака, той много често се озлобява. По­някога наградата идва чак след смъртта му и тогава вече му е все едно. Но именно защото е толкова трудно да се пи­шат правдиви, трайни произведения, истински добрият писател рано или късно получава признание. Само романтиците си въоб­разяват, че на света има „неизвестни майстори”.

Истински добрият писател ще бъде признат при почти всич­ки от съществуващите форми на управление, стига те да са поносими за него. Има само една политическа система, която не може да създава добри писатели, и тази система е фашиз­мът. Защото фашизмът е лъжа, изречена от бандити. Писа­тел, който не иска да лъже, не може да живее и работи при фашизма.

Фашизмът е лъжа и затова е обречен на литературно без­плодие. И когато се превърне в минало, той няма да има друга история освен кървавата история на убийствата, която и сега е известна на всички и която през последните месеци някои от нас видяха с очите си.

Ако знае защо и как се води войната, писателят свиква с нея. Това е важно откритие. Просто се смайваш при мисълта, че наистина си свикнал с войната. Ако всеки ден си на фрон­та и виждаш позиционната война, маневрената война, атаките и контраатаките, всичко това, колкото и да са убитите и ране­ните, има смисъл, стига да знаеш за какво се борят хората, стига да знаеш, че те се борят съзнателно. Когато хората се борят, за да освободят родината си от чуждите завоеватели, и когато тези хора са ти приятели – нови и стари, и ти знаеш как са ги нападнали и как са се борили те, отначало почти без оръжие, тогава, като гледаш живота и борбата, и смъртта им, започваш да разбираш, че има неща, по-лоши от войната. Страхът е по-лош, предателството е по-лошо, егоизмът е по-лош.

Миналия месец в Мадрид ние, военните кореспонденти, де­ветнадесет дни присъствахме на едно убийство. Вършеше го германската артилерия и това убийство беше отлично органи­зирано.

Казах, че с войната се свиква. Ако истински се интересуваш от военната наука – а тя е велика наука – и от въпроса, как се държат хората в момент на опасност, можеш да се увлечеш така, че дори мисълта за собствената ти съдба да ти се вижда долно себелюбие.

Но с убийствата не се свиква. А ние в Мадрид деветнаде­сет дни наред наблюдавахме масово избиване.

Фашистките държави вярват в тоталната война. Това зна­чи чисто и просто, че при всяко нанесено им от въоръжените сили поражение те си отмъщават на мирните жители. В тази война, като се почне от средата на ноември 1936, те ги изби­ваха в Западния парк и Пардо, избиваха ги в Карабанчела и Харама, избиваха ги край Бриуега и Кордова. И след всяко по­ражение на фронта те спасяват така наречената си чест, изби­вайки гражданското население.

Ако започна да описвам всичко това, само ще ви отвратя. Може да пробудя у вас и омраза. Но не това ни е нужно сега. Нужно ни е ясно да съзнаваме престъпността на фашизма и как да се борим с него. Трябва да разберем, че тези убийства са просто проява на един бандит, на опасен бандит – фашиз­ма. А бандитът може да бъде усмирен само по един начин – като го бием здраво. И сега бият фашисткия бандит в Испа­ния, както преди сто и трийсет години на същия полуостров са били Наполеон. Фашистките държави го знаят и са готови на всичко. Италия знае, че нейните войници няма да се бият извън страната и въпреки превъзходното снаряжение те изоб­що не могат да се сравняват с бойците от Испанската народ­на армия, а камо ли с интернационалните бригади.

Германия вече е наясно, че не може да разчита на Италия в каквато и да е настъпателна война. Неотдавна четох, че фон Бломберг присъствал на големи, внушителни маневри, уре­дени за него от маршал Бадолио, но едно е да правиш маневри във венецианската равнина, далеч от всякакъв противник, а съвсем друго да те притиснат с контраманевра и да загубиш три дивизии в платото между Бриуега и Триуега в боевете с единадесета и дванадесета интернационална бригада и с елит­ните испански части на Листер, Кампесино и Мер. Едно е да бомбардираш Алмерия и да превземеш беззащитна, предадена с измяна Малага, а съвсем друго – да пожертваш осем хи­ляди души край Кордова и трийсет хиляди в безуспешно щурмуване на Мадрид.

Споменах колко трудно е да се пише хубаво и истинно и че този, който постигне това майсторство, непременно ще бъде възнаграден. Но във военно време – а ние, щем не щем, жи­веем във военно време – наградите се отлагат за в бъдеще. Да пишеш истината за войната е много опасно, много опасно е също да дириш истината. Аз не зная точно кой от американ­ските писатели е отишъл в Испания да я търси. Познавам мно­го бойци от батальона „Линкълн”. Но те не са писатели. Те пишат само писма. За Испания заминаха много английски писатели. Много немски писатели. Много френски и холандски писатели. А когато човек отива на фронта да търси истината, той може вместо нея да намери смъртта. Но ако отидат два­найсет, а се върнат само двама – истината, която ще донесат, действително ще бъде истина, а не изопачени слухове, които ние представяме като история. Дали си струва да рискуваш, за да намериш тази истина, нека решават самите писатели. Раз­бира се, много по-спокойно е да си прекарваш времето в учени диспути на теоретични теми. И винаги ще се намерят нови ереси и нови секти, и възхитителни екзотични учения, и роман­тични неразбираеми гении – ще се намерят за онези, дето искат не да работят за делото, в което уж вярват, а само да спорят и да защитават, без да рискуват нищо, позициите си. Позиции, които се удържат с пишеща машина и се укрепват с автоматична писалка. Но има и още дълго ще има къде да замине писателят, пожелал да изучи войната. Изглежда, пред­стоят ни много години на необявени войни. Писателите могат да участват в тях по различни начини. По-късно може би ще има и награди. Но това не трябва да смущава писателите. Защото още дълго няма да има награди. И не си струва писателите да се надяват особено на тях. Защото ако си писа­тел като Ралф Фокс и някои други, може и да те няма, когато дойде ред на наградите.

От: „Проклет навеки”, Антология на световната антифашистка публицистика, Партиздат, 1985 г.
Снимка: Hemingway, The Avatar (1929-1944), imdb.com